Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (93)

92.

Джъстин от години следеше кариерата на лейтенант Нора Кронин. Кронин беше изкарала пет години в отдел „Убийства“ и имаше репутация на честно ченге. Щеше да я очаква блестящо бъдеще, ако кариерата й не беше възпрепятствана от навика й да се опълчва на началниците си. Освен това сигурно не й помагаше и проблемът с наднорменото тегло, особено тук, в Лос Анджелис.

Въпреки това Боби Петино смяташе, че Кронин наистина има талант и потенциал за успех. Затова я беше похвалил на полицейския началник Фескоу, който й беше възложил да работи по случая с ученичките и да докладва директно на него. Джъстин знаеше, че Кронин работеше с всички сили по този случай вече две години, откакто беше удушена Кайла Брукс, и сигурно беше още по-раздразнена от нея самата. Освен това Кронин беше заложила повече. Случаят с ученичките беше основната й задача.

След като паркира колата си на „Мартел“, една тясна улица в западната част на Холивуд, Джъстин продължи пеша още десетина крачки, докато не стигна до Нора Кронин, която лежеше по корем и надничаше под една древна трошка „Форд“, паркирана до бордюра.

— Здравей, Нора, аз съм — каза Джъстин.

— О, славен ден — измърмори Кронин.

Тя изпълзя изпод колата, като стискаше нож в ръкавицата си. Подаде го на един униформен полицай и му каза:

— Едисън, сложи това в найлонов плик, надпиши го и го занеси в лабораторията.

— Да, госпожо, Нора, госпожо. Незабавно.

Кронин свали латексовите си ръкавици и се намръщи на Джъстин:

— И какво те води насам, Джъстин? Чух, че двамата с Боби сте скъсали, а ти дори не ми спомена за това. Налага се да се запитам: продължаваш ли да работиш изобщо по случая с ученичките?

— Private има сключен договор с кметството. Работим безплатно. Не получаваме нищо.

Джъстин зачака следващата атака на Кронин, но такава не последва. Вместо това Кронин се подпря с ръка на хълбока си и попита:

— Работи ли ти климатикът?

Двете седнаха в нейния ягуар и включиха климатика, докато Джъстин разказваше на Кронин за Кристин Кастиля.

— През 2006 година Кастиля е видяла как две момчета пъхат в микробус едно момиче, което приличало на Уенди Борман. Преди един час тя разпозна единия от тях. Мисля, че Уенди Борман може да е била първата убита ученичка от серията.

— Знам за тази Кастиля. Тогава момичето е било на единайсет години, нали така? Майка й построила крепостна стена, за да не допуска полицията до нея. Значи ми казваш, че след пет години можеш да й се довериш да идентифицира някого?

— Не напълно, не. Но извадих дрехите на Борман от склада и ги дадох за проучване в нашата лаборатория. Извадихме проби от ДНК. Двама различни мъже. Но в базата данни нямаше съвпадение за нито един от тях.

— Тогава какво искаш от мен? Малко се обърках.

— Имаме причина да вярваме, че след два дни ще има още едно убийство.

— О, наистина ли? Но не можеш да ми кажеш откъде го знаете, нали? Така че, да повторя: какво искаш от мен?

— Кристин Кастиля е видяла лепенка на частно училище „Напредък“ на микробуса на похитителите — каза Джъстин.

Тя натисна няколко клавиша на компютъра в колата и на екрана се показа снимката на Рудолф Крокър.

— Това е човекът, когото разпозна Кристин Кастиля. Казва се Рудолф Крокър. Завършил е „Напредък“ през 2006 година. Сега е костюмар, работи във финансова къща. Кристин е сигурна, че е видяла точно него.

— Аха. И сега какво, Джъстин?

— Ами, имам един заподозрян ето тук — каза Джъстин и вдигна едната си ръка.

— И имам една проба от ДНК ето тук — каза тя и вдигна другата. — Ако успеем да съберем тази ръка с другата, може да изкараме един проклет психопат от играта.

— Да речем, че се съглася. Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш — каза Кронин. — Не искам да чувам повече такива глупости като „Имаме причина да вярваме“. Ако укриваш информация от мен, ще се откажа.

— Разбира се.

— И не отговарям пред теб.

— Не. Но не можеш да замесваш никого от полицейското управление, без да го съгласуваш с мен. Става ли?

— Аха — потвърди Нора.

Кронин вече се усмихваше. Това сигурно беше първият път, когато Джъстин я виждаше да се усмихва.

— Ще ме спукат от майтап, че работя с теб. След като съм те обиждала толкова много.

Джъстин кимна.

— Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Двете жени плеснаха дланите си една в друга в мразовития въздух от климатика.

— От нас ще излезе страхотен екип — каза Джъстин.

— Нека да не избързваме — отговори Нора Кронин. — Аз все още не те харесвам особено.

Джъстин най-сетне се усмихна на свой ред.

— О, ще ме харесаш.