Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (95)

94.

Имах да съобщавам голяма, но не непременно добра новина. Вече беше тъмно, когато пристигнах в огромната къща в италиански стил на чичо ми в Оуклънд. Паркирах на кръговата алея и закрачих нагоре към входа.

Отвори ми Лоис, втората съпруга на Фред, а към нея се присъедини и буйният ми единайсетгодишен братовчед Браян, който атакува бедрата ми като първокласен футболен защитник от отбора на Калифорнийския университет — беше сигурен, че един ден ще стане такъв.

Аз се претърколих и престорено заръмжах от болка, докато Браян подвикваше триумфално и изпълняваше специалния си танц във фоайето. Малката ми братовчедка Джаки се наведе и ме потупа по главата, все едно бях голдън ретривър.

— Браян е голям нахалник, Джак. Лошо ли се удари?

Намигнах й, че съм добре, и тя ме дръпна за носа.

— Вечерял ли си, Джак? — попита ме чичо Фред, като ми подаде ръка да се изправя и ме прегърна през раменете.

— Не бих отказал кафе — отговорих аз.

— А какво ще кажеш за кафе и парче торта с бананов крем?

— Продадено.

Настаних се на един стол в трапезарията и децата ме засипаха с въпроси — за земетресението, дали в последно време бях хващал лоши и колко най-бързо бях карал колата си. В момента, в който отговорех на някой въпрос, те презареждаха и стреляха отново.

При обичайни обстоятелства щях да хвана по едно хлапе под всяка мишница, да ги занеса в мултимедийната стая и да гледам с тях някой филм за Спайдърмен или Батман, но тази вечер се тревожех за времето — и по-точно колко малко от него оставаше преди мачовете тази неделя, и то преди един определен мач.

Улових погледа на чичо и се потупах по джоба на гърдите. Той кимна и каза на Лоис:

— Ще открадна Джак за няколко минути.

Последвах Фред в кабинета му — прекрасна стая с ламперия от махагон. Две от стените бяха покрити с футболни трофеи, а над камината висеше сто и петдесет сантиметров плосък екран, който също приличаше на трофей.

— Мисля да пийна нещо — заяви Фред.

— Налей ми от същото.

Фред наля шотландско уиски „J&B“ с лед, а аз пъхнах флашпаметта във видеото му. Оставих му стола на бюрото, за да гледа по-удобно. Фред Кройцер беше интересна личност. Не можех дори да предположа как ще реагира на неприятния филм, който се канех да му прожектирам.

Екранът му беше първокласен, с висока резолюция, така че идеално подхождаше на записа от нашите видеокамери, достойни за националната космическа агенция.

Започнахме да гледаме картината, записана от прозорците на вилата в хотел „Бевърли Хилс“.

На един телефон просветна червена лампичка.

Един мъж с костюм, обърнат с гръб към камерата, вдигна слушалката, набра няколко цифри и прослуша записаното съобщение.

Зад него се виждаше Виктор Спано, който извади една бира „Хайнекен“ от хладилника и включи телевизора.

Взех дистанционното от бюрото на Фред и превъртях напред, после отново пуснах записа с нормална скорост в момента, в който мъжът с костюма се обърна към камерата за близък план.

Беше Антъни Марзуло, капо трето поколение на клона на мафията в Чикаго, който носеше неговото фамилно име.

Той се обърна към Спано:

— Отвори вратата.

Спано отвори и във вилата влязоха още двама души: Кени Оуен, съдия и организатор с двайсет и пет години опит на футболното игрище, и Ланс Рихтър — амбициозен млад страничен съдия, който очевидно смяташе, че финансовото му бъдеще е свързано с опорочаването на играта, а не със защитаването на правилата.

Чичо ми Фред рязко си пое дъх, после изстреля дълга поредица ругатни.

На екрана се видя как мъжете си стиснаха ръцете, а после съдиите се настаниха срещу човека, който се беше наел с досега немислимата задача да корумпира съвременния професионален футбол.

— Няма място за грешки — каза Марзуло.

Когато се усмихваше, горната половина от лицето му оставаше неподвижна.

— Както обикновено, това е двайсет процента аванс. Останалото ще получите утре вечер. Не повече от седемнайсет точки. Нали разбирате? Ако се наложи да прекъснете играта, защото слънцето ви свети в очите, ще го направите. Ще направите каквото трябва, за да задържите разликата.

— Разбираме и знаем какво е заложено на изхода от този мач — каза Рихтър.

Той се протегна да вземе една тлъста купчина пачки от банкноти по сто долара.

— Наистина ли? — настоя Марзуло и отпусна ръката си върху ръката на Рихтър.

— Да, сър. Ще стане точно така, както искате. Няма да има проблеми. Ще направим каквото трябва.

Оуен плесна пачките си в бедрото, преди да ги прибере в джоба си.

Спрях записа и се обърнах към чичо Фред.

Горкият човек изглеждаше така, все едно са го ударили с гюле в корема. Спомнях си това изражение от съдебния процес срещу баща ми — смесица от ужасен срам и тъга.

— Доста дръзко — отбелязах аз. — Не става дума само за един амбициозен мафиот и двама корумпирани съдии. Случаят е много по-мащабен. Фамилия Марзуло се настанява в територията на фамилия Ночия.

— Никога не съм вярвал, че Кени Оуен ще вземе и един цент, който не е негов — каза Фред. — Познавам и жена му, и децата му. Синът му играе колежански футбол в Охайо.

— Записът е качествен — казах аз. — Ще издържи в съда.

— Трябва да поговоря по телефона — каза Фред. — Ще ти се обадя сутринта, за да ти кажа какво ще правим. Свърши добра работа, Джак.

— Ами, да, съжалявам, чичо Фред. Ужасно съжалявам.

— Да — каза той. — Утре ще бъде още по-зле.