Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (121)

120.

Безработният актьор Паркър Далтън почука на вратата на апартамент 34 в хотел „Шато Мармонт“.

Хвана сгъваемото легло за дръжката с едната си ръка, оправи фуражката си с другата и зачака на тъмните шарки на килима господин Къшмън да му отвори за обичайния си всекидневен масаж.

Далтън всъщност обичаше работата си. В „Шато“ винаги бяха отсядали знаменитости, а някои от тях дори оставаха да живеят по няколко месеца в хотела. Срещите с Дрю Баримор, Камерън Диас, Матю Пери и други актьори осигуряваха фантастичен материал за блога на Далтън и му вдъхваха надежда за собствената му кариера.

Господин Къшмън не беше кинозвезда, но си беше знаменитост — все пак жена му беше жестоко убита, а убиецът все още беше на свобода. Далтън беше пускал съобщения в „Туитър“ за срещите си с господин Къшмън и неговите приятели, и безбройните приятели на приятелите му умоляваха за нови съобщения, повече подробности и саркастични коментари.

Господин Къшмън не дойде да отвори вратата и Далтън позвъни на директната линия в стаята му. Чу телефона да звъни в апартамента, но господин Къшмън не вдигна и той се замисли.

Дали да си тръгне, или да се обади на рецепцията?

Нерядко се случваше господин Къшмън да е полупиян, когато Далтън пристигне в стаята му. Но този път може би се беше случило нещо неприятно. Може би беше паднал в банята.

Най-сетне Далтън се обади на рецепцията и след няколко минути при него се качи дневният управител — висок блондин със страхотно телосложение и табелка на жилетката, на която пишеше името му: „Г-н Строс“. Строс накратко разпита Далтън, а после отвори вратата на апартамента на Къшмън.

Далтън застана на прага и подвикна:

— Господин Къшмън?

Когато никой не отговори, той последва Строс в големия апартамент. Оскъдната мебелировка в стила на трийсетте години беше непокътната. Масите бяха отрупани с бутилки и чаши, от кофите се изсипваше боклук, а над неоправеното легло се вееха белите завеси.

— Никъде не виждам господин Къшмън — отбеляза Далтън.

— Нима? — каза Строс.

Далтън видя как Строс отвори вратата на гардероба и веднага съзря възможността да извърши шпионаж. Какво носеше господин Къшмън, когато не беше гол или по пижама? Но гардеробът се оказа празен, както и чекмеджетата на шкафа.

В банята с красиви антични черно-бели плочки цареше хаос: шкафчето над умивалника беше отворено, вътре имаше само използвана самобръсначка и шишенце аспирин, а навсякъде по пода бяха разхвърляни хавлиени кърпи.

— Човече, явно е напуснал хотела, без да ми каже — отбеляза Паркър Далтън.

— Божичко — каза управителят и започна да клати глава. — Той не е напуснал хотела. Той е избягал.

— Да се обадим ли в полицията?

— Дръж се сериозно. Това е хотел „Шато Мармонт“.

Паркър Далтън вече пускаше съобщения в „Туитър“ още преди да излезе от легендарния и, както казваха някои, населен от призраци хотел. Каква история, човече. До края на деня двайсет хиляди любопитни хора вече щяха да знаят, че Анди Къшмън беше прецакал хотела и се беше изнесъл, без да плати.