Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (86)

85.

Светът извън главата ми се струваше несъществен, все едно настоящето беше сън, а спомените ми бяха много по-солидни и живи.

Звуците нямаха значение; сирените, които виеха на магистралата навън, оглушителният глас по озвучителната система, Томи и доктор Макгинти, които продължаваха да разговарят помежду си, докато крачеха по коридора, а аз се влачех след тях.

Приведох глава, когато прекрачихме прага на кабинета на доктор Макгинти.

Стаята беше малка, а земетресението беше съборило картините и книгите по паркета на пода. Макгинти изправи една лампа и я включи.

— Джак — каза той — можем да го направим и друг път.

— Нищо ми няма — казах аз. — Наистина. Предпочитам да поговорим сега.

Разчистихме центъра на стаята и сложихме две еднакви дървени кресла срещу фотьойла на Макгинти. Усещах присъствието на Джеф Албърт, който сякаш ме наблюдаваше от един ъгъл на стаята, докато двамата с Томи седнахме в креслата, а Макгинти се настани удобно на своето място. Мисълта за това беше доста налудничава, но все пак се почудих — дали точно Джеф Албърт не ми се беше обаждал всеки ден, за да ми каже, че съм мъртъв?

— Мисля, че щатът Калифорния поне не се откъсна от континента — подхвърли Томи.

Бяхме облечени еднакво. С бели ризи, сини сака и джинси. Аз бях с половинки, Томи носеше мокасини. Със самодоволната усмивка на небръснатото си лице малко приличаше на главния герой от телевизионния сериал „Момчетата от Медисън авеню“. Тази арогантност беше напълно незаслужена. Позата на надменност и неуязвимост беше усвоена от баща ми. Томи беше здраво стъпил на самозаблудите на Томи-старши.

Макгинти ни попита дали имаме нужда от нещо, а после каза:

— Добре, да започваме. Джак, надявахме се да ни разкажеш нещо повече за личността на вашия баща.

„Говорим за вълка…“

— Как би го описал?

Баща ми беше мъртъв вече повече от пет години, но за мен никога нямаше да умре наистина.

— Беше жесток човек — казах аз. — И това беше най-добрата му черта.

Доктор Макгинти се усмихна и попита:

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече, Джак?

— О, колкото искаш! През цялото време тормозеше майка ми. Настройваше двама ни с Томи един срещу друг, за да се забавлява. Не се спираше, докато някой не пострада до кръв или не се разплаче. Никога не допускаше, че може да греши за нещо — спорт, хората, времето. В собствената си представа за себе си беше съвършено, божествено същество.

Психоаналитикът кимна.

— На научен език това се нарича „истински кучи син“.

Той се обърна към брат ми:

— Томи, а ти какво мислиш за баща си?

— Само Джак вижда нещата по този начин. Джак също никога не допуска, че греши. Татко просто се опитваше да ни подготви за трудностите в живота.

Самодоволната му усмивка беше изчезнала. Бях атакувал нещо, което той беше защитавал през целия си живот.

— Той не искаше да допусне светът да се възползва от нас.

Почти не слушах брат си, докато оправдаваше бруталността на нашия баща. Той продължи:

— Джак никога не признава заслугите му. Татко искаше да успеем. Насърчаваше Джак да играе футбол и да стане добър играч. И двамата с Джак взехме черни колани още преди да навършим тринайсет години. А когато Джак влезе в морската пехота? Татко светваше всеки път, когато заговори за своя син, героя от войната. Беше истински горд с него.

Гледах над главата на доктор Макгинти и сякаш виждах лицето на Джеф Албърт през очилата си за нощно виждане. Виждах ужаса и агонията по него, както и натрошените кости, които стърчаха от крачолите на панталоните му. Той крещеше: „Не ме оставяй да изгоря!“.

— За какво мислиш точно в този момент? — попита ме Макгинти.

Образите се възпламеняваха в главата ми като патрони петдесети калибър. Бях потискал истината, за да се предпазя. А сега нямах къде да се скрия от нея. Не бях този човек, за когото се смятах.

— Това беше грешка — казах аз. — Нямам място тук. Трябва да тръгвам.