Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (78)

77.

На бравата на входната врата на апартамента на Анди на третия етаж в прословутия хотел „Шато Мармон“ на булевард „Сънсет“ висеше табелка с надпис „Не безпокойте“. Наближаваше единайсет часа сутринта. Заудрях по масивната дървена врата.

— Анди! Джак е. Отвори ми.

— Махай се — каза Анди от другата страна на вратата. — Не знам какво продаваш, но не искам да го купя.

— Хайде бе, клоун. Вече казах на управителя на хотела, че има опасност да се самоубиеш. Ако не ми отвориш вратата, той ще ми отключи.

Най-сетне вратата се отвори. Анди беше облечен с измачкана пижама и стискаше за гърлото бутилка шотландско уиски „Чивъс“, пълна до половината. Косата му стърчеше, все едно от известно време не я беше сресвал или мил.

— Нали те уволних?

— Да, задник такъв. Вече не те таксувам за нищо. Но дойдох, защото съм най-добрият ти приятел.

Анди ме пусна да вляза в дневната. В стаята беше тъмно, защото завесите бяха плътно спуснати. По телевизията даваха стар филм с Харисън Форд, „Свидетелят“. Апартаментът приличаше на декор от трийсетте или на жилище от Уест Сайд в Ню Йорк, с изключение на отворената кутия от пица, оставена на един стол до свръхголемия телевизор. Занесох кутията с остатъци от пица в кухненския бокс и я изсипах в кофата за боклук. После се върнах в дневната и седнах.

— Как си? — попитах.

— Идеално, мамка му. Не си ли личи?

— Съжалявам — казах аз.

Анди надигна бутилката, после попита:

— Какво е този път, Джак? Последния път каза, че жена ми е била курва. Какво друго искаш да ми съобщиш?

— Била е наркоманка.

— Какво? Какво каза?

— Била е пристрастена към крек. А може би и хероин.

— Да ти го начукам, Джак! О, Господи. И без това, на кого му пука? Тя е мъртва, Джак. Мъртва. И виж какво ми остави. По цял ден и по цяла нощ ме тормозят ченгетата. Приятелите ми избягаха — сигурно са прави. А тази шибана стая ми струва цяло състояние. И всичко това е заради жена ми — курвата и наркоманката.

— Анди, работата е там, че пристрастяването към наркотиците може би обяснява някои други неща за Шелби. Защо е водила таен живот например. Защо е имала нужда от пари. А може би и това, защо не ти е казала истината.

Докато говорех, Анди взе дистанционното на телевизора и започна да сменя каналите. Погледът му беше празен. Душата му вече беше изгубена.

— Освен това имам и нещо като следа — продължих аз. — Вече имаме връзка с дилъра й. А както ти казах, ако разберем кой е убил Шелби, ти вече няма да бъдеш заподозрян.

Анди най-сетне вдигна очи към мен.

— Ела тук, Джак. Искам да те разцелувам.

Изправих се и му взех дистанционното, за да изключа телевизора.

— Аз не съм виновен за това, което се случи с теб. Опитвам се да ти помогна.

— Аха.

— Както ти ми помагаше в училище. Когато се оказа, че онова момиче, с което излизах, върти любов с Арти Девил зад гърба ми.

— Лоръл… някоя си.

— Точно така. Ти ми помогна да преодолея Лоръл Уелки и ми попречи да убия онзи тип. Да го убия, Анди. Ами онзи път, когато блъснах с колата телефонната будка в центъра на Провидънс? Ти успя да умиротвориш и директора, и моя старец.

Анди се засмя.

— Ха-ха. Твоят старец.

Смехът му беше слаб, но беше някакъв смях. И аз поне донякъде разпознах стария си приятел Анди в него.

— Ще закова този тип, Анди.

— Знам. Ти си добър, Джак. Private е добра агенция — по-добра, отколкото някога е била по времето на баща ти.

— Днес ще те заведа на вечеря — казах му аз. — В един добър ресторант. На север по крайбрежието.

— Благодаря ти — каза той и очите му се навлажниха.

На прага се прегърнахме и няколко пъти се потупахме по гърба.

— Жал ми е за нея, мамка му — каза той и се разплака. — Тя е била в ада, а не е можела да ми каже. Защо не е можела да ми каже? Аз бях мъжът й. Аз бях мъжът й, Джак.