Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (88)

87.

Не бях плакал, откакто бях малко момче, може би на четири или пет години. Не плаках, когато умря баща ми — изобщо. Но мъката ми от това, че бях изоставил Джеф Албърт, точно в момента изглеждаше неудържима. Отпуснах глава в ръцете си и болката просто се изля.

Чувах как Томи обясняваше на доктор Макгинти, че в бронежилетката ми се забил един шрапнел и сърцето ми спряло. Наложило се да ми направят сърдечен масаж, за да го накарат да започне да бие отново.

Докато Томи разказваше, аз видях лицето на Рик дел Рио толкова ясно, все едно беше в стаята. Чух го как се смееше и казваше: „Джак, копеле мръсно, ти се върна“. Чух как се взриви хеликоптерът и усетих изгарящата жега от пламъците над бойното поле.

Психоаналитикът каза:

— Ти си бил мъртъв, Джак. Кажи ми какво си можел да направиш, за да спасиш този човек.

Устата ми се отвори, но от нея не излязоха думи. Изправих се и Томи се изправи заедно с мен. Той разпери ръце и ме прегърна — за пръв път, откакто бяхме на десет години. Разплаках се на рамото му и той се зае да ме успокоява.

Това беше родният ми брат. Живеехме в една стая от деня, в който са ни донесли от родилното отделение. Познавах го толкова добре, колкото познавах самия себе си. Може би дори по-добре. Трябваше да приема, че под цялата враждебност двамата с Томи все още се обичахме. Това беше уникален момент за нас двамата.

Понечих да му кажа колко е хубаво, че най-сетне съм успял да му разкажа какво се е случило с мен, но той ме изпревари.

— Страхотна история, нали? А татко си мислеше, че ти си съвършен. Явно не е бил прав, братко Джак. Явно изобщо не си толкова съвършен.

Томи ме беше измамил. И сега въртеше острието в раната.

Гневът ме обхвана незабавно и напълно. Блъснах го с всичка сила, той се удари в една етажерка и се свлече на пода.

— Какво друго да ви кажа, доктор Макгинти? — попитах аз. — Мисля, че вече чухме достатъчно.

После си тръгнах.