Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (35)

34.

Оставих двеста долара за сметката и последвах Томи на булевард „Санта Моника“ — оживена градска магистрала, която прорязва каньон от офисни сгради на големи компании и други бизнеси, които обслужват работещите в тях: аптека, магазин за телефони на „AT&T“, различни модерни кафенета и елитни банки.

— Томи! Том! — извиках след него. — Да поговорим, става ли? Просто да поговорим. Том!

Той спря и се обърна намръщен, стиснал ръце в юмруци до тялото си. И преди бях влизал в конфликт с брат си, но този път ми се струваше по-сериозно.

— Не ми се бъркай в работата, Джак. Казах ти, че ще се оправя. Познавам тези хора.

— Имаш ли пари, за да си платиш дълга? Защото аз чух, че от мафията се канят да трошат кости — твоите кости, Том. А след това ще ти взривят колата и ще ти вземат бизнеса.

— Ако ме убият, няма кой да им плати, нали така? — ухили се Томи. — Не се бъркай, Джак. Не ме карай да повтарям.

— Колкото и да ми е забавно всичко това, налага се да се намеся заради риска, който поемат Ани и Нед.

— Да, вече виждам ореола над главата ти. Това не се ли изтърка малко?

— Значи вместо да ме оставиш да ти помогна, предпочиташ да бъдеш егоистичен, побъркан кучи син с невероятна мания за самоубийство и да унищожиш семейството си. Правилно ли те разбирам?

Томи се усмихна кисело.

— И какво предлагаш? Да покриеш моя заем, ако се откажа от залаганията? Ти си луд.

Той ми обърна гръб, но аз го настигнах и сложих ръка на рамото му.

С Томи се бяхме били толкова много пъти, че видях откъде ще дойде крошето, още преди да замахне към мен. Приведох се, забих рамо в корема му и го съборих. Двамата паднахме един върху друг, но моето падане беше смекчено от пухкавото тяло на добре охранения ми брат близнак.

Той измъкна ръката си и се опита да ме хване за врата, но аз го обърнах по корем и извих дясната му ръка зад гърба. После издърпах китката му между лопатките.

— Ох! Слушай, глупако — изръмжа той. — Ако някой от моите хора те види, ще ти смачкат главата на пюре. И аз няма да ги спра.

— Трябва да те заведа някъде — казах му аз. — А ти ще дойдеш с мен и ще се държиш прилично.

— Ти си луд. Ох!

— Аз съм най-добрият ти шанс, задник такъв. Винаги е било така.

— Копеле — изръмжа той. — Защо не пукнеш?

Изведнъж осъзнах какво ми казва. Как не се бях сетил по-рано — или просто бях отказал да приема очевидното?

— Ти ми звъниш, нали, Томи? По всяко време на денонощието ми звъниш и ми казваш, че ще умра.

— Какво? Ох, по дяволите! Никога. Никога не ти се обаждам, лайно такова!

После яростта изведнъж го напусна и той се разплака.

— Мръсниците убиха кучето ми.

— Кой? Кой го е направил? Кучето ти? Кучето на Нед?

— Мутри от мафията.

— Добре — казах аз. — Съжалявам, Том. Сега ще те пусна. Недей да се биеш с мен, става ли?

— А какво искаш, да ти благодаря? Ще има да почакаш.

— Искам да дойдеш с мен — и да се държиш прилично.

— Добре. Както кажеш.

Но аз все още не го пусках.

— Заклеваш ли се с пръстче? — попитах и закачих лявото му кутре с моето.

Той се поколеба няколко секунди, но после стисна кутрето ми със своето, както когато бяхме деца.

— Заклевам се с шибаното пръстче — отговори брат ми.