Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (57)

56.

Двамата с Дел Рио отидохме с колата до студията на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк. Показах значката си на охраната и ги накарах да се обадят на директора на студиото, който ни беше клиент. Няколко минути по-късно вече карах по широкия път през студиото, покрай кетъринга и снимачните студия. В дъното имаше къщи, разположени като в лагер.

Зев Мартин поправяше мотоциклета си до една бяла къща с неговото име, написано на вратата. Беше дребен мъж на трийсетина години, с късо подстригана брада и татуировка на бодлива тел на бицепса.

Представих Дел Рио и себе си, а Мартин подозрително присви очи, за да ни огледа.

— Какво? — каза той.

— Разследваме смъртта на Шелби Къшмън — обясних аз.

Вече бях забелязал, че тази реплика може да сложи край на всеки разговор. И този път не беше по-различно.

— Ходил си при нея няколко пъти в седмицата — каза Дел Рио. — В „Бенедикт Спа“. Споменавала ли ти е нещо за някого, който да я тормози там?

Мартин се изправи, избърса ръцете си в един мръсен парцал и каза:

— Човек не ходи при такива момичета, за да слуша за проблемите им. Това всъщност е доста смешна мисъл. Ти така ли правиш? Плащаш на жените, за да говорят за себе си? Защо просто не се ожениш?

Синините на Дел Рио бяха многобройни и все още тъмни. Приличаше на питбул, който се е бил с равностоен противник — и е победил.

— Не, аз не плащам на жените — отговори той. — И се чудя какъв човек трябва да си, за да го правиш.

— Рик — намесих се аз. — Почакай ме в колата, моля те.

Но той не ме послуша. Вместо това сграбчи Мартин за тениската и го стисна за гърлото. Моторът се преобърна и падна.

— Не ни трябват твоите глупости — изсъска Дел Рио до лицето на Мартин. — Разкажи ни за Шелби, иначе собственоръчно ще те пребия от бой, а после ще отида да съобщя на нещастната ти жена за нещастните ти посещения в спа центъра.

— Ей! Какво ти става? — изквича Мартин.

Чух сирената на една от количките на охраната, която се приближаваше към нас.

Лицето на Мартин беше почервеняло, докато Дел Рио сякаш се опитваше да изстиска отговора от него.

— Шелби беше влюбена в някакъв тип. Но не в съпруга си, разбирате ли?

— Рик! — казах аз и го хванах. — Пусни го.

— Кой е този тип, в когото е била влюбена? — попита Дел Рио и разтърси режисьора.

— Не знам. Беше просто слух, който чух от другите момичета. Шелби никога не е говорила за това.

Откъснах Рик от Зев Мартин и се извиних на режисьора, докато Дел Рио се отдалечаваше към колата.

— Добре ли си? — попитах Мартин.

— Не, мамка му — каза той и прокара ръка по гърлото си.

— Дел Рио е ветеран от армията — казах аз, като пропуснах факта, че освен това беше лежал в затвора. — Страда от посттравматичен стрес. Много съжалявам.

— Трябва да го осъдя за побой — каза Мартин.

Количката на охраната спря до бордюра.

— Може би греша, но според мен не искаш да привличаш допълнително внимание към цялата ситуация — казах аз.

Отбягнах погледа на охранителя и тръгнах обратно към колата си. Качих се и затръшнах вратата след себе си.

— Дано Шелби не е била влюбена в теб, Джак — промърмори Дел Рио. — „Близки приятели“, така ли го каза?

Запалих двигателя и се обърнах към него:

— Какво ти става, по дяволите? Да не си забравил да си вземеш лекарствата?

Той се беше свил до вратата.

— Искам да те питам нещо — каза Рик. — Случвало ли ти се е да ходиш насън?

— Не, никога.

— Събуждам се и виждам, че съм зад дивана или в килера, или навън на моравата. И не знам как съм стигнал там. Сънувам и кошмари, лоши кошмари.

— Днес си почини, Рик. Прибери се и се наспи, преди да ни убият някъде заради теб.