Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (4)

3.

Подът сякаш се клатеше под краката ми, но знаех, че Анди разчита на мен да мисля и заради двамата. Да запазвам самообладание в извънредни ситуации — това би трябвало да е част от длъжностната ми характеристика. Все пак бях Джак Морган, нали?

Казах на Анди да не мърда от мястото си, отидох до колата си и се върнах с един „MD 80“ — най-добрият фотоапарат за заснемане на местопрестъпления. Имаше нощно виждане, GPS, и говореше на десет езика — ако случайно някога ми се наложи да разбера, че съм забравил да сложа капачето на обектива на фарси или мандарин.

Направих десетина снимки от вратата на спалнята, като покрих всички подробности, за които се сетих.

Докато снимах, се опитвах да си представя какво може да се е случило по време на самото убийство.

С изключение на кръвта по леглото и по Шелби нямаше други очевидни следи: нито пръски, нито отпечатъци по стените, нито пък следи от влачене или капки на пода. Почти със сигурност тя беше убита в леглото си. Представих си как Шелби се беше притиснала от страх към стената, когато нападателят беше нахлул в стаята. Беше я принудил да лежи неподвижно, нали така? А после я беше застрелял два пъти — веднъж в гърдите и веднъж в челото. Тя беше получила обилен кръвоизлив от ужасните си рани, а след това беше умряла.

Какъвто и да беше долният мотив на нападателя, очевидно не беше грабеж. Годежният пръстен на Шелби все още беше на ръката й, а на една верижка на шията й висеше още по-голям диамант. Дамската й чанта „Ерме“ беше на шкафчето, плътно затворена.

Но ако не беше грабеж, какво беше тогава?

В този момент ми хрумна една мисъл, която със сигурност щеше да се появи в главата на детективите от полицията. Дали Анди не беше убил жена си? Затова ли ме беше повикал? Защото аз вероятно бях най-подходящият човек, който да се справи с това и да го прикрие?

Поговорих тихо с моя приятел, като му казах колко съжалявам и колко съм потресен. После го помолих да остави Шелби там, където си беше, и да дойде с мен.

— Трябва да го обсъдим, Анди. Трябва да го направим още сега.

Той се доближи до вратата, простена и се отпусна на рамото ми. Задържах го на крака, докато стигнем до един стол в дневната. Аз седнах на дивана, нарочно по-далеч от Анди. Следващите десетина минути щяха да бъдат тежки — и за двама ни.

Започнах с лесните въпроси.

— Обади ли се в полицията?

— Аз… не исках ченгетата да идват, преди да се обадя на теб. Не, не съм се обаждал в полицията.

— Анди, имаш ли пистолет? Държиш ли пистолет в къщата?

Той поклати глава.

— Не. И никога не съм имал. Адски ме е страх от пистолети. Знаеш това.

— Добре. Хубаво. Забеляза ли… липсва ли нещо?

— Сейфът е в моя кабинет. Влязох през гаража. Бях в офиса и оставих куфарчето си в кабинета, преди да отида в спалнята… Всичко изглеждаше наред. Не знам, Джак. Не съм мислил за обир. В момента не мога да се съсредоточа…

Продължих да бомбардирам Анди с въпроси, а той ми отговаряше, като ме гледаше така, все едно бях спасителна лодка, а той беше човек зад борда в бурно море. Каза, че за последен път е видял Шелби сутринта, преди да отиде на работа, и че преди един час са разговаряли по телефона, докато е бил в колата. Звучала добре.

— Сега има един тежък въпрос — казах аз. — Тя срещаше ли се с някого? Или ти?

Анди ме погледна така, все едно съм полудял, и отговори:

— Аз ли, Джак? Не. Тя? Тя ме обичаше. Нямаше причина за такова нещо. Ние и двамата се обичахме, много. Никога не съм си мислил, че мога да се чувствам по този начин, както с нея. Опитвахме се да си направим дете.

Внимателно си поех въздух и продължих:

— Някой да те е заплашвал? Или Шелби?

— Стига бе, Джак. Аз съм счетоводител с малко по-гръмка титла. А кой ще иска да убие Шелби? Тя е такова сладурче. Всички я обичаха…

Очевидно не всички.

А сега трябваше да го попитам и още нещо.

— Трябва да ми кажеш истината, Анди. Имаш ли нещо общо с това?

През следващите пет секунди изражението на Анди се промени от скръб на шок, а после на ярост.

— Как можеш да ме питаш такова нещо? Знаеш колко много я обичах. Казвам ти го сега и не искам никога повече да се налага да ти го казвам. Не съм я убил аз, Джак. И не знам кой го е направил. Не мога да си представя какво е станало. Наистина не мога, Джак.

Смрачаваше се. Протегнах се и светнах една лампа. Анди ме гледаше така, все едно съм го ударил в лицето.

Господи, все пак бях най-добрият му приятел.

— Вярвам ти — казах аз. — Но ченгетата ще те въртят на шиш. Разбираш ли? Съпругът винаги е първият заподозрян.

Той кимна и отново се разплака.

Изправих се и излязох във фоайето. Обадих се на домашния телефон на Майкъл Фескоу, началникът на полицията. През последните няколко години бяхме станали приятели. Той винаги беше потиснат заради тъпата си работа, но беше добър човек и аз му вярвах.

Обясних на Фескоу какво е станало и му казах, че двамата с Анди сме приятели от детинство и състуденти от „Браун“, така че мога да гарантирам за него на сто процента.

После останах при Анди, докато пристигнат ченгетата и криминалистите. Чух как той каза на един детектив, че Шелби не е имала нито един враг на света.

Но въпреки това човекът, който я беше убил, искаше да заяви нещо.

Това не беше просто екзекуция.

Беше лично.