Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (100)

99.

Беше три часа и петдесет минути, в същата неделя следобед. Джъстин и Нора Кронин бяха паркирали пред дома на Рудолф Крокър — триетажен жилищен блок на „Виа Марина“ — още от осем сутринта. Двете жени все още не бяха точно приятелки, но не се беше стигнало и до размяна на удари. Джъстин беше монтирала една малка параболична чиния на прозореца на колата. Двете с Нора бяха изслушали шумовете от сутрешния тоалет на Крокър, а след това и прегледа на печата по телевизията, придружаван от непрекъснатия, несвързан коментар на Крокър.

В два без нещо Крокър беше излязъл от сградата по шорти и тениска, така че Нора и Джъстин за пръв път бяха видели на живо двайсет и три годишния младеж, който вероятно беше убил повече от десет момичета.

— Не е кой знае какво — изръмжа Нора.

— Не, не е. Той е просто боклук, Нора.

Крокър беше излязъл на джогинг по „Адмирълти Уей“, така че Джъстин и Нора го последваха на безопасно разстояние в една от стандартните служебни коли на Private — сив форд, модел „Краун Виктория“.

Когато се прибра, Крокър взе душ, като пееше „Unbreak My Heart“ на Тони Бракстън — фалшиво, но с много чувство. После гледа предаването „Вашите пари“ по CNN, а след това в апартамента му с изглед към улицата настъпи тишина. Джъстин предположи, че работи на компютъра си. Или пак беше заспал.

— Да не би да смята да си остане вкъщи тази вечер, да му го начукам? — изнерви се Нора. — Мислех си, че този тип има нужда от силни усещания.

— Облегни се. Затвори очи — каза Джъстин. — Ако той няма да излиза, и ние няма да мърдаме.

— Не мога да спя в кола. Ти можеш ли?

— А как обичаш кафето? На ъгъла има магазин. Аз черпя.

Малко след пет Крокър отново излезе от блока си, като този път беше облечен с елегантно синьо сако, розова риза, сиви панталони и половинки, които изглеждаха скъпи. Той отиде до един нов модел син микробус сиена, паркиран в края на „Бора Бора“, и се качи. После плавно излезе на заден ход и зави по „Виа Марина“.

Джъстин беше истински професионалист в проследяването. Тя потегли след микробуса на Крокър, като поддържаше дистанция от две-три коли между тях. Едва не го загуби на един светофар, но форсира двигателя и мина на жълто.

— Кучи син — измърмори Кронин. — Да не би да ни е забелязал?

— Не знам — отговори Джъстин. — Скоро ще разберем.

Влязоха в Уестуд по булевард „Уестуд“ и продължиха по „Хилгард“. Видяха как Крокър отби по една алея, остави ключовете и микробуса на един служител на паркинга и се изкачи по стълбите във фоайето на хотел „W“.

Барът на хотела, разположен в ъгъла на сградата, се виждаше през панорамните прозорци от двете страни.

— Отива в „Уиски Блу“ — отбеляза Джъстин. — Популярно място за свалки на богати необвързани мъже и жени. Всъщност е идеално за нашите цели.

Предварително уговорената им задача беше много тясно и прецизно очертана. Не биваше да атакуват Рудолф Крокър. Не биваше да го арестуват. Дори не искаха да му се мяркат пред очите, макар че Джъстин нямаше нищо против да му ги издере с ноктите си.

Трябваше им само малко слюнка, микроскопично количество кожни клетки, един косъм или една люспичка пърхот. Това щеше да им бъде достатъчно.

Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Как изглеждам? — обърна се Нора към Джъстин.

— Очарователно. Ето, вземи това.

Джъстин извади червило от чантата си и го подаде на Нора, докато наблюдаваше вратата, през която току-що беше влязъл Рудолф Крокър. Все още беше вътре.

— Пусни си косата — каза Нора. — Бухни я малко. Разкопчай няколко копчета.

Джъстин го направи и когато беше готова, каза:

— Хайде. Да вървим да се запознаем с дявола.

Нора затръшна вратата на колата, показа значката си на служителя на паркинга и каза:

— Колата ни остава тук, до бордюра. Полицейска задача.

Джъстин даде десет долара на момчето и последва Нора нагоре по стълбите.

— А, ясно — каза момчето. — Добро ченге и лошо ченге.

Нора се обърна към него и се разсмя с глас.

— Не, ние сме дебело ченге и кльощаво ченге!