Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (114)

113.

Нора се промъкна в апартамента на Крокър с изваден пистолет, светна лампите, удари съдебната заповед за обиск на масата в хола и се зае да провери двустайното жилище.

В голямата стая не се виждаше компютър. Прозорците бяха затворени. Климатикът беше включен. Явно вкъщи нямаше никого.

— Не се извинявай, Джъстин — подвикна Нора през рамо в отговор на извинението, получено в асансьора. — Не съм аз тази, която ще изгори. Не мога да говоря за теб, но на мен ми изглежда, че малката Нора е чак в края на колоната. Аз съм такова, как се казваше. Пешка. Чисто!

Джъстин я последва в апартамента и двете заедно огледаха кухненския бокс, спалнята и банята. Нора провери всички стаи и врати, после прибра пистолета си.

— Няма никого, освен нас, двете патки. Ти поеми спалнята и банята. Ако намериш нещо, викай.

Джъстин застана на вратата на спалнята и я огледа. Стаята определено говореше за активен човек. Беше боядисана в тъмносиньо, дървените мебели бяха в различни неонови цветове — розово, зелено и жълто, — а паркетът беше оранжев. Имаше легло с голям матрак за младия убиец.

Книгите му покриваха пълния спектър на човешкото познание — от изкуство и наука до политика и екология. На нощното му шкафче имаше фенерче, неразпечатана кутия презервативи, балсам за устни, дистанционното на телевизора и батерии.

В спалнята имаше бюро и Джъстин се приближи до него. Нямаше компютър. Чекмеджето беше заключено.

Тя взе една ножица от чашата за моливи и отвори ключалката бързо като майстор на влизането с взлом. Това вероятно беше незаконно, но какво толкова, по дяволите? Вече беше разбила прозореца на колата му, което със сигурност беше по-лошо.

Чекмеджето на бюрото на Крокър обаче се оказа разочарование. Имаше шест южноафрикански златни монети кругерранд в празна кутия от кламери. Найлоново пликче с малко трева и хартийки за свиване. Останалото бяха канцеларски материали. Нямаше дори снимки.

Джъстин затвори чекмеджето, отиде до шкафа и отвори всички чекмеджета.

Търсеше следи за ужасни престъпления или поне някакви сувенири от тях: изрезки от вестниците, тетрадка с бележки на ръка, каквото и да е.

Крокър прибираше сувенири от жертвите си, но за разлика от много ловци на трофеи той ги беше скривал, а после беше изпращал нахални, обидно самоуверени съобщения по електронната поща до кмета, които водеха към самите артефакти, но те бяха идеално почистени и не доказваха нищо.

И въпреки това, с цялата си прекомерна гордост, Крокър трябваше да е запазил поне едно нещо. Или просто беше прекалено умен, по дяволите!

Нора също влезе в спалнята и двете с Джъстин обърнаха матрака на леглото, но видяха само чисти пружини и никакви тайни джобове от долната му страна.

— Не познавам толкова чист и подреден мъж — отбеляза Нора.

Джъстин отиде до килера, протегна ръка и светна лампата вътре, като дръпна въженцето.

Крокър притежаваше шест тъмни костюма, шест спортни сака и няколко сини ризи, като всичките висяха на закачалки. Обувките му бяха спретнато подредени под дрехите. Тя провери джобовете и вътрешността на обувките. Но колкото по-дълго търсеше, толкова по-силно усещаше ледения дъх на поражението.

Дали Кристин не беше сбъркала за Крокър? Беше ли възможно това?

Дали Джъстин не беше принудила момичето да си измисли фалшиви спомени? Тя протегна ръка към въженцето, за да изключи лампата, и в този момент видя последното парче от мозайката.

Този глупак Крокър. Не беше очаквал някой да търси точно това. Защо да го очаква? Все пак се беше случило преди цели пет години.

Джъстин извика Нора и тя се появи почти незабавно.

Сърцето на Джъстин подскачаше от радост, а кръвта й пулсираше толкова силно в ушите, че едва чуваше собствения си глас, когато каза:

— Нора. Кажи ми, че не халюцинирам. Кажи ми, че не си измислям.