Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (120)

119.

Бях планирал да организирам купон в ресторант „Пасифик“, за да благодаря на момчетата и момичетата от лабораторията и основните участници в случая с ученичките за изключителната им работа. Но след като видях Колийн, вече не бях в състояние да празнувам и не можех да се преструвам. Затова се обадих на Сай да му кажа, че имам проблем в семейството и да го помоля да ме замества като домакин на купона. А после направих нещо немислимо. Изключих си телефона.

Отидох с колата до „Форест Лоун“ — едно старо огромно гробище, където почиваха десетки знаменитости. Милата ми майка също беше заровена там. Беше поразена от сърдечно заболяване, за което все още не знаехме по време на напрегнатия и неприятен съдебен процес срещу баща ми. Животът й свърши преждевременно, рязко и неочаквано. Може би именно лошите отношения между майка ми и баща ми бяха причината да страня от брака.

Свалих си сакото и седнах на тревата до обикновения надгробен камък, на който имаше изображение на ръце, сплетени за молитва, и надпис: „Сандра Кройцер Морган е с Бога“.

В далечината бръмчеше косачка, а отнякъде просветна слънчев отблясък по балони, които сигурно се рееха над гроба на някое нещастно дете наблизо.

Не казах нищо на костите или на духа на майка ми. Дори не се помолих, чак докато не си тръгнах.

Но си спомних за хубавите ни моменти заедно: редките пикници, няколко импровизирани купони на капака на колата след футболни мачове, старите филми с Питър Селърс, които бяхме гледали заедно късно вечерта по телевизията. Тя сигурно беше гледала „Розовата пантера“ поне сто пъти. Както и аз. Както и Томи.

Усмихнах се, когато си спомних за това, навих сакото си като възглавница и легнах. Бавното поклащане на дъбовите листа в клоните над главата ми ме хипнотизираше.

А после за известно време изчезнах от лицето на земята. Сигурно съм спал дълго и дълбоко, защото се събудих едва когато един пазач започна да ме разтърсва за рамото и да повтаря:

— Затваряме, господине. Трябва да си тръгвате, господине.

Докоснах надгробния камък на мама, намерих колата си и като кон, който знае накъде да тегли каруцата, колата ми сякаш сама стигна до един красив пристан в подножието на хълмовете на Бевърли Хилс, който познавах много добре.

Паркирах на „Уедърли“, една спретната пресечка с жилищни домове, и известно време просто седях в колата и гледах малката красива къща на Джъстин. После отново включих телефона си и набрах нейния номер.

Джъстин вдигна на първото позвъняване.

— Джак. Какъв беше този семеен проблем? Изпусна купона.

— Колийн се връща в Дъблин — отговорих аз. — Двамата говорихме за това. А после отидох до „Форест Лоун“. Имах нужда от малко време, за да помисля.

— Добре ли си?

— Естествено.

— „Естествено“, каза той — подкачи ме Джъстин. — Е, аз също трябваше да подредя нещо в главата си. Защото, хм, Боби ме заряза, за да се върне при жена си. Но жалко за него: тя вече не го искаше.

Искаше ми се да утеша Джъстин, но в същото време се зарадвах да чуя тази новина. Джъстин беше прекалено добра за Боби Петино или за калта и вонята на политиката в Калифорния.

Почудих се къде беше Джъстин в момента. Представих си я в креслото в кабинета си или на леглото в спалнята пред телевизора с чаша вино в ръка. Емоционалната ми привързаност към нея се усещаше почти физически.

— Какво правиш в момента? — попитах аз.

— Защо?

— Мога да дойда — казах аз. — Поне за малко.

Настъпи продължителна тишина, която запълних с надежда.

— Джак, и двамата знаем, че това е лоша идея — каза накрая Джъстин. — Защо просто не се наспиш и ще се видим утре.

Името й беше на устните ми, когато тя затвори. Видях как светлините в къщата й угаснаха една по една.

А после се прибрах сам вкъщи.