Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (3)

2.

Мъртва? Шелби — мъртва? Това не беше възможно. Сигурно имаше някаква грешка. Но как така?

Именно аз бях запознал Шелби и Анди. Бях кум на сватбата им преди по-малко от шест месеца. Миналата седмица бяхме вечеряли заедно в „Мусо&Франк“. Анди ми беше казал, че ще нарекат първото си дете Джак. Не Джон или Джаксън, а просто Джак.

Дали Шелби не беше получила инфаркт… но на нейната възраст? Или беше катастрофирала?

Анди не беше обяснил нищо, но звучеше съсипан. А това, което нараняваше Анди, нараняваше и мен.

Натъпках няколко банкноти в ръката на служителя на паркинга, придружих видимо разтревожената Гуин до балната зала, извиних се и я предадох на Мат Деймън. Когато излязох обратно на улицата, колата ми вече ме чакаше.

Бях в шок, докато карах към къщата на Къшмън в натруфената си спортна кола. Беше ми подарък от един клиент, защото бях запазил ужасната му тайна. Когато не беше на ремонт в сервиза, колата непрекъснато привличаше вниманието на ченгетата.

Намалих скоростта, когато влязох в Пасифик Палисейдс — солидно охраняван квартал от малки магазини и жилищни домове, на няколко минути пеш от брега на океана. Десет минути по-късно спрях на кръговата алея пред къщата на Анди.

Здрачаваше се. В къщата не светеше, а входната врата зееше отворена с разбита рамка.

Дали в къщата нямаше чужд човек? Съмнявах се, но все пак извадих пистолета си от жабката, преди да вляза през отворената врата.

Трите години като пилот на транспортен хеликоптер „CH-46“ във военна зона бяха изострили наблюдателността ми. Бях свикнал да разпределям вниманието си между уредите и земната повърхност в търсене на признаци за движение, прах, дим, отражения, човешки силуети или внезапни проблясъци.

Като детектив бях намерил друго практическо приложение на донякъде необичайната си способност да откривам аномалии. Бях в състояние да погледна местопрестъплението и почти веднага да забележа какво не е както трябва: случайна пръска кръв, одраскана стена, косъм на дебелия килим.

Когато влязох в къщата на семейство Къшмън, веднага сканирах дневната за някакви признаци на безпорядък. Възглавниците бяха подредени. Килимите бяха подравнени. Книгите и картините бяха по местата си.

Извиках името на Анди и той отвърна:

— Джак? Джак. В спалнята съм. Ела, моля те.

Пистолетът ми — произведен по поръчка „Кимбър“ 45 калибър — остана в ръката ми, докато прекосявах просторните стаи към голямата спалня, разположена в отделно крило в дъното на къщата.

Протегнах се към ключовете на осветлението до вратата и включих лампите. Анди седеше приведен на леглото, стиснал главата си в окървавените си ръце.

Господи Боже! Какво беше станало тук?

За разлика от дневната, спалнята изглеждаше така, все едно през нея беше минало торнадо. Лампите и рамките на картините бяха натрошени. Телевизорът беше изтръгнат от стената, но кабелът му все още беше включен.

Дрехите, обувките и бельото на Шелби бяха разхвърляни из цялата стая. О, Боже! Господи Боже!

Шелби лежеше гола и мъртва, с лице към тавана, по средата на леглото.

Опитвах се да не пропусна нищо, но беше невъзможно да осъзная какво виждам. Шелби беше простреляна в челото. Ако се съди по кръвта, която се беше събрала в бледите чаршафи от сатен, явно беше застреляна и още веднъж в гърдите.

Коленете ми омекнаха от шока. Преборих се с импулса си да отида при Анди, да отида при Шелби. Не биваше, не трябваше да го правя. Ако влезех в тази стая, щях да наруша целостта на местопрестъплението.

Вместо това извиках на моя приятел:

— Анди! Какво е станало тук?

Анди вдигна поглед към мен — кръглото му лице беше бяло като брашно, очите му бяха кръвясали, а очилата му с метални рамки бяха накриво. Лицето и ръцете му бяха окървавени. Гласът му трепереше, когато каза:

— Някой е убил Шелби. Застреляна е намясто. Трябва да разбереш кой го е направил, Джак. Трябва да откриеш този кучи син, който е убил Шелби.

С тези думи най-добрият ми приятел рухна и се разплака като малко момче. А най-тежкото беше, че аз го бях виждал да плаче и когато беше малко момче.