Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (101)

100.

Когато двете влязоха в бара, Джъстин подхвърли:

— Смехът винаги помага.

Откакто беше идвала за последен път в „Уиски Блу“, барът беше ремонтиран и обновен. Салонът беше обзаведен с неутрални земни цветове, имаше ъгловати ниски мебели с цвят на шоколад и глина, а осветлението над бара беше меко. От колоните се носеше техномузика, на фона на която изобщо не можеше да се проведе истински разговор.

Барът беше претъпкан с млади мениджъри и начинаещи финансисти, които се наслаждаваха на остатъка от уикенда. Все още имаха шанс да забият нещо. Момичета със страхотно направена коса, тесни дрехи и бюстове, повдигнати чак до ключиците, се смееха очарователно на млади мъже, които очевидно се изкачваха в кариерата си. Всеки втори от тях беше с тъмна коса и много бели зъби, повечето бяха с тъмни очила.

Джъстин изпита тревожното усещане, че нямаше никакво време. Това беше последният й шанс. Крокър трябваше да се окаже човекът, когото търсеха, и той беше тук.

Беше работила прекалено дълго по този случай, все едно убитите момичета бяха собствените й дъщери. Бяха изминали цели месеци на раздразнение и мъка, в които тъжните гласове на родителите им се бяха запечатали в съзнанието й като на старомодна грамофонна плоча от винил.

Двете с Нора си бяха поставили трудна, но съдбоносна задача. Ако успееха да се справят с нея, щяха да спрат един отвратителен шибан убиец — но имаше твърде много начини, по които можеха да се провалят.