Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (117)

116.

Джъстин беше изпълнена с радостна възбуда, почти надрусана от щастие, докато излизаше от кабинета си за срещата в кметството. Тя оправи червилото си, слезе с асансьора до партера и се качи на задната седалка на служебната кола.

Джак беше зад волана, а до него седеше Круз.

— Добре ли си, Джъстин? — попита я Круз.

— Да. Защо питаш? Защото кметът иска да ни види веднага, но не ни каза защо? Или защото мозъкът ми е с необратими увреждания от разследването на сериен убиец?

— Разкажи му, Джъстин — обади се Джак с широка усмивка. — Аз не успях, нямаше кога.

Круз се извърна към нея и се ухили:

— Да, Джъстин, разкажи ми всичко.

— Добре тогава. След като Крокър уволни адвокатката си, той ни разказа за убийството на Уенди Борман с типичния си грандомански, леко подигравателен тон. Нека ти цитирам нещо, което каза, Емилио: „Това беше игра, а аз исках да спечеля. Защо иначе да се занимавам с цялото планиране и изпълнение?“.

Круз подсвирна.

— Шегуваш се. Наистина ли каза това?

— Опитвал се е да стигне до върха — каза Джак. — Или до дъното — зависи откъде го погледнеш.

— Точно така. Този Руд искаше да влезе в историята на Лос Анджелис като най-жестокия сериен убиец „на своето време“ — обясни Джъстин. — Но независимо дали му харесва, ще се наложи да сподели тази чест с Фицхю. Колкото до четиринайсетте жертви, за които знаем, Крокър намекна, че може би е имало и други. Може би дори разполагал с някаква информация за така нареченото самоубийство на Джейсън Пилзър. А след това поиска да говори с окръжния прокурор.

Джак продължи разказа оттам. Джъстин облегна главата си назад и затвори очи, докато Джак обясни на Круз, че Боби Петино беше сключил сделка с Крокър: доживотен затвор вместо смъртна присъда в замяна на пълни самопризнания за останалите убийства, колкото и да са те.

След това Боби съвсем невъзмутимо си беше тръгнал от стаята за разпити. Него изобщо не го интересуваше защо младежът беше психопат и убиец.

Но Джъстин трябваше да разбере защо тези богати хлапета се бяха превърнали в чудовища. Крокър и Фицхю й напомняха на Нейтън Лиополд и Ричард Лоуб — други двама блестящи младежи, които бяха убили един свой съученик в началото на двайсети век, за да видят дали ще им се размине. Колкото и да се бяха смятали за умни обаче, те бяха допуснали елементарна грешка и бяха получили доживотни присъди. По-късно се беше разбрало, че двете момчета са изпитвали непризната хомосексуална привързаност.

Крокър и Фицхю бяха измъчвали жертвите си, които до една бяха от женски пол, но нито едно от момичетата не беше подложено на сексуално насилие. Дали Крокър и Фицхю не бяха повторение на случая с Лиополд и Лоуб?

За природата на психозите им имаше повече въпроси, отколкото отговори, а отговорите можеха да бъдат избирани от най-различни области: генетична предразположеност, травма, мозъчна физиология и дори вечният фаворит: „Откъде да знаем, по дяволите — нали всички хора са различни?“.

Тъй като беше потенциален свидетел в делото срещу него, Джъстин не можеше да остане по-дълго с Крокър, колкото и да й се искаше. Това влечуго беше готово да й разкаже всичко, което я интересуваше — стига да беше свързано с него.

Джак влезе в гаража зад кметството, отвори вратата на Джъстин и протегна ръка към нея.

Джъстин се изправи, свали тъмните си очила и каза:

— Само да те предупредя за нещо, Джак. Ако кметът се опита да ни се кара, че сме се отнесли грубо с онези копелета, и аз ще се карам с него.