Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (2)

1.

Хората ми доверяват тайните си, не знам точно защо. Може би има нещо в лицето ми, сигурно в очите. Преди няколко месеца Гуинивер Скот-Евънс беше поела този риск и ми беше поверила живота и кариерата си.

И сега стискаше ръката ми, докато й помагах да слезе от тъмносиньото ми ламборгини. Когато се изправи, тя дискретно оправи черната рокля по слабото си тяло, макар че й стоеше идеално. Беше прекрасна — световноизвестна кинозвезда, която освен това беше наистина забавна и толкова умна, че бе завършила престижния университет „Вандербилт“.

Тази вечер щях да придружавам Гуин на церемонията по раздаването на наградите „Златен глобус“ — нейният начин да ми благодари за това, че бях успял да хвана съпруга й — рок музикант — в изневяра. (Както се оказа, с друг мъж.)

Знаех, че Гуин скърби за това, но за церемонията беше извадила най-самоувереното си излъчване. Тази вечер искаше да я видят с някой пич — тя употреби тази дума — и освен това бях сигурен, че иска да се почувства желана.

— Ще бъде забавно, Джак — каза тя и стисна пръстите ми. — Ще бъдем на страхотна маса. Заедно с всички от „Кълъмбия Пикчърс“, както и Мат, разбира се.

Гуин беше номинирана за най-добра актриса в поддържаща роля за една любовна история, която беше снимала заедно с Мат Деймън. Мислех си, че има шанс да спечели. Със сигурност се надявах на това. Гуин ми харесваше много.

Феновете пред хотел „Бевърли Хилтън“ се наслаждаваха на пристигането на звездите на червения килим и крещяха името на Гуин, докато се изкачвахме към входа, а фотоапаратите не спираха да снимат. Една почитателка насочи телефона си към мен и ме попита дали съм някой известен.

Засмях се.

— Шегуваш ли се? Аз съм само за красота.

Гуин пусна ръката ми, за да прегърне Райън Сийкрест, водещият на „Американ Айдъл“, който я издърпа в светлината на прожекторите. Феновете искаха да видят нея, но тя ме прегърна през кръста, така че да се виждам на снимката.

Сийкрест реагира добре, като одобрително огледа кройката на смокинга ми и ме попита как се казвам. Челото му се набръчка, докато се опитваше да се сети дали ме познава, но после пристигна Скарлет Йохансон, каза ми: „Здрасти, Джак“ и двамата с Гуин бяхме поведени по червения килим, който водеше нагоре по стъпалата към входа на „Бевърли Хилтън“.

Крайно неподходящ момент, в който да звънне мобилният ми телефон.

— Не вдигай, Джак — каза Гуин. — Не си на работа. Тази вечер си само за мен, нали така?

Усмивката й помръкна, а върху красивото й лице се спусна сянка на притеснение.

— Нали така, Джак?

Хвърлих поглед към екрана на телефона.

— Само секунда.

Обаждаше се Анди Къшмън, но не можах да повярвам как звучеше. Анди беше стабилен като скала, но гласът му беше напрегнат до сълзи.

— Джак, трябва да дойдеш. Имам нужда от теб, веднага.

— Анди, моментът не е подходящ. Повярвай ми, наистина не е. Какво става?

— Шелби. Тя е мъртва, Джак.