Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (42)

41.

Луксозният апартамент на Сцила беше на булевард „Бъртън Уей“. Беше в едната от четири луксозни жилищни сгради, всяка от които висока около шест етажа. Сградите бяха подредени една след друга.

Апартаментът на Джейсън беше на последния етаж, с панорамна тераса от всички страни, която гледаше към хълмовете. Той никога не беше имал истински приятели, но апартаментът му помагаше да си намира повърхностни заместители и дори жени, с които да се среща.

Джейсън застана на терасата и се загледа в светлините на града, които гладко преливаха в небето и цялата вселена. Гледката беше убийствена, но този път красотата й не успяваше да го впечатли.

Той влезе обратно вътре, пусна телевизора и погледа как „Лейкърс“, баскетболният отбор от Лос Анджелис, размазва „Бостън Селтикс“. Изобщо не го интересуваше кой ще победи в тъпата игра, обожавана от хора без никакво въображение или блясък в монотонния си живот.

Джейсън имаше много неща, за които да мисли, но беше толкова натъпкан с болкоуспокоителни, че се съмняваше в способността си да разсъждава трезво. Щеше да се наложи да обясни на колегите си защо има лепенка на носа, очите му са насинени, а ръката му е превързана. Чудеше се какво да им каже и как да извърти нещата.

Междувременно Злокобния трябваше да дойде при него, за да поговорят за втория му шанс. Бяха си разменили няколко текстови съобщения, в които Злокобния обясняваше на Сцила колко се срамува от него, защото все пак той го беше вербувал.

Долавяше се неопределена заплаха, но и ясно предложение да изкупи вината си. Злокобния беше направил услуга на Сцила, като беше убедил Чистача да организират едно извънредно излизане, така че Сцила да може да изтрие петното от името си.

Злокобния му беше казал, че вече са избрали едно хубаво малко гълъбче и Сцила трябваше да се погрижи за нея още тази вечер.

— Толкова скоро? — попита Джейсън.

— Това проблем ли ти е? — попита Злокобния.

— Не. Тази вечер е добре.

На вратата се позвъни и Джейсън стана от дивана. Прекоси фоайето, като накуцваше, и натисна копчето на домофона.

— Аз съм — каза Злокобния. — С Чистача.

— Качвайте се.

Щеше да убие още едно момиче — но този път играта не му се струваше толкова забавна.