Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (51)

50.

Двамата с Колийн бяхме в един бар, в който се носеше лек аромат на тежък физически труд. Казваше се „Барът на Майк Донахю“.

— Идвам тук повечето вечери след работа — каза ми тя.

Колийн беше с рокля на цветя и вталено розово сако, а дългата й коса се спускаше на вълни по раменете. Работеше усърдно, за да получи американско гражданство, но аз разбирах как този мрачен ирландски пъб с тъмната си наливна бира и тъмните си ирландски субекти й напомня за дома.

Това, което се случваше между нас, ме притесняваше. Двамата се срещахме някъде от година, но явно приемахме това по различен начин. Колийн очевидно смяташе, че трябва да спрем да се размотаваме.

Докато чакахме да ни настанят, поръчахме смесено тъмно и светло пиво и играхме на дартс — някаква версия за начинаещи, която се казваше „Часовник“. Ръката, с която хвърлям, все още беше контузена от боя с Москони, така че Колийн безмилостно ме разбиваше.

— Не бива да ми се даваш, Джак — каза тя. — Ще ми се подиграват заради теб.

— Нали не мислиш, че губя нарочно, Молой?

— Гледай да улучиш осмицата — каза ми тя и ме потупа по хълбока.

Със следващите стрелички не успях да улуча целта, но с удоволствие предадох реда си на Колийн. Тя се приготви да хвърля. Още първата й стреличка попадна в центъра на мишената и сложи край на играта.

— Май ще трябва да платя сметката — отбелязах аз.

Тя се засмя и ме целуна, а в същото време собственикът на заведението Донахю, който й беше приятел, излезе от кухнята. Донахю беше на трийсет и шест години и носеше брада. Колийн ми беше казала, че вече страда от подагра.

— Значи това е мъжът, който открадна твоето сърце от нас — каза той.

— Майк е голям чаровник — обясни Колийн, като ме прегърна през кръста.

Последвахме Донахю до една маса, закътана в ъгъла на задното помещение. След като се нахранихме, сервитьорът пристигна с торта, на която блестяха свещи. След като ръкопляскането и подсвиркването приключи, аз се наведох над масата, за да целуна Колийн.

— Честит рожден ден на патерици, Молой — казах и побутнах към нея малка кутийка, опакована със златна хартия.

Лицето й светна, докато я разопаковаше. После Колийн бавно повдигна капака и извади златен часовник.

— Благодаря ти, Джак — каза тя — Чудесен е.

— Отива ти, Колийн.

— Хайде, Джак — отговори тя с пресилен ирландски акцент. — Няма нужда да го казваш, когато имаш предвид нещо друго.

Съобщението беше разбрано съвсем ясно.

Не беше пръстен.