Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (72)

71.

Всички служители в Private се занимаваха със случая с убитите ученички и всички бяха дълбоко въвлечени в него. Мо-бот беше на своето работно място в лабораторията, надолу по коридора от кабинета на Сай. Стаята й нямаше прозорци, но тя я беше променила по свой вкус с кресло, декоративни шалове върху лампите, снимки на децата си на монитора отляво, аквариум с японски шарани отдясно и ароматни пръчици, които горяха непрекъснато.

Лаптопът на Джейсън Пилзър беше отворен пред нея.

Мо работеше с една уникална програма, която сама беше разработила. Наричаше я „шперц“. Вече беше започнала да разбива паролите на Пилзър, да претърсва твърдия му диск и да рови в останките от дигиталния мозък на компютъра.

— Влязох в електронната му поща — подвикна тя на Сай. — Аз съм най-добрата. Нали така, Сай?

— Ти си майката на всички маниаци, Мо — подвикна той в отговор.

— Точно така. Гледай сега.

Джейсън Пилзър се беше държал доста първобитно по отношение на електронната си комуникация. Беше всеяден, не изтриваше нищо и използваше няколко различни прякора. Мо с лекота разби служебната му поща и прегледа бележките от и до неговите началници и колеги. Съобщенията не разкриваха нищо, не означаваха нищо и не водеха до нищо полезно, така че тя продължи.

Електронната му поща в „Смъртоносните командоси“ се водеше на друг прякор, Атикус. Мо-бот атакува паролата със своята програма и тя се предаде. После претърси файловете на заподозрения. Пилзър използваше прякора Атикус, за да влиза във форуми за геймъри и да изпраща лични съобщения до съиграчите си, докато опустошаваше нови и нови кралства и избиваше враговете си във виртуалния подземен свят на Куаразиз, някъде около 2049 година. „Този тип е бил егати загубеняка“.

Мо си отбеляза приятелите и враговете му от измисления Куаразиз, а после използва електронния си шперц, за да влезе в страницата на Пилзър в „My Book“.

Пилзър беше качвал тук свои снимки, беше блогвал ревюта за кино, беше поздравявал и се беше закачал с „приятелите“ си в „My Book“. Но на страницата му нямаше нищо по-злонамерено от неприязнени политически коментари.

Нямаше съвпадение на прякори от „Смъртоносните командоси“ и „My Book“, а Мо не откри никакви признаци за това, че Джейсън Пилзър е бил в депресия. „Макар че аз със сигурност ще си докарам депресия, ако продължавам да се ровя в живота му“.

Мо-бот затвори пощенските му кутии и прегледа една по една иконките на дисплея на Пилзър. Една от тях привлече вниманието й — беше графика на светкавица, която изскачаше от насочен пръст. Името на иконката беше „Сцила“.

Мо-бот кликна на нея и в браузъра се отвори нова интернет страница. Пилзър й беше дал името „Сцила е жив“. Това беше тайната врата към личния му дневник — и когато го видя, сърцето на Мо едва не спря.

Тя бързо се зачете, започна да проследява линковете и скоро откри моста между реалния и виртуалния му свят.

Мо-бот се отблъсна от бюрото, като се плъзна назад на стола си на колелца. Миг по-късно вече стоеше на прага на кабинета на Сай.

Сай я гледаше така, все едно не я вижда.

Какво му беше станало? Не разбираше ли? Тя беше отключила целия проклет план на убийството! Тя беше съвременна, женска версия на Шерлок Холмс!

— След по-малко от една седмица пак ще има „Изродска вечер“ — каза тя. — Чуваш ли ме, Сай? Така наричат тяхната игра на убийства. Джейсън Пилзър също щял да участва в нея, ако беше жив.

— Извинявай. Разсеян съм. Проверявам ДНК на…

— Чуй какво ти казвам — прекъсна го Мо-бот. — Те са двама. Наричат се „Уличните изроди“. Прякорите им са Злокобния и Чистача и вече са избрали следващата си мишена. Тя живее в Силвър Лейк, а прякорът й е Лейди Ди.

Сай мълчеше и я гледаше.

— Сай. Разбираш ли какво ти казвам? След пет дни те ще убият това момиче.