Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (14)

13.

Джъстин се изправи, бързо смени мястото си с Мо-бот и се зае с клавиатурата.

— Не вярвам в призраци — каза тя. — Ако убиецът на ученичките е жив човек, той трябва да оставя коса, кожа, отпечатъци от пръсти. Колкото повече пъти убива, толкова по-вероятно е да допусне грешка. — Тя натисна няколко клавиша и изкара на екраните по стените кратко описание на случаите с убити ученички.

Убийствата бяха ставали приблизително на всеки два месеца през последните две години, но накрая бяха започнали да се случват по-често. До хронологията имаше карта на източната част на Лос Анджелис, на която беше отбелязано местоположението на жертвите.

На друг екран се виждаха лицата на самите жертви.

Момичетата бяха най-различни.

Светли. Тъмни. Някои бяха хубави. Някои бяха съвсем обикновени. Отличнички. Спортистки. Някои бяха слаби. Други не. Но всички бяха ученички от гимназията. И всички бяха необяснимо, трагично мъртви.

— Трябва да разпространим предупреждение за анонимните есемеси — каза Мо. — И пак да говорим с директорите на гимназиите. Може да пуснем телевизионна кампания за фалшивите есемеси с лична информация.

— Да кажем, че сме прави за това — възрази Джъстин. — Веднага щом разпространим предупреждение за анонимни съобщения по телефона, убиецът ще промени модела си. И тогава пак няма да сме стигнали доникъде. Дори може да ускори темпото още повече. Вече знаем, че обича да се говори за него.

— Мисля си за онова, което каза, Джъстин — намеси се Сай с обичайния си носов, монотонен глас. — За различните профили. Как е възможно един човек, който може да запали момиче, да го направи само веднъж? И как е възможно същият този човек да застреля следващото момиче от разстояние петдесет метра?

— Какво искаш да кажеш, Сай?

— Ами ако негодникът не е само един? Ами ако има повече от един убиец?