Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (44)

43.

Ако трябва да бъда честен, моят сън понякога беше по-истински от действителността. По-фокусиран, с висока разделителна способност и ярки цветове.

Тичах по изровената земя към черната рампа на товарния хеликоптер „СН-46“. Мощната машина всъщност беше най-лесната мишена за афганците — ракетите им с топлинно насочване го откриваха по-сигурно, отколкото слънцето. Наоколо бяха хората ми, които крещяха от болка, а ушите ми пищяха от избухващите снаряди на минохвъргачките. Застанах на ръба на рампата и се изпълних с ужас, когато погледнах вътре и видях…

Господи, точно в този момент едно силно жужене ме изтръгна от съня и от най-важното откритие.

Очите ми рязко се отвориха и аз видях мобилния си телефон, който вибрираше на половин метър от лицето ми.

Сграбчих го и се загледах в него, а сърцето ми все още биеше силно. Часът беше 9:35. Обаждаше се Дел Рио.

Притиснах телефона към ухото си.

— Рик. Успах се. Никога не ми се случва.

— Няма проблеми. Трябва да ти кажа нещо, приятелю. Но няма да ти хареса.

Седнах на ръба на леглото. Коленете ми трепереха, все едно наистина бях тичал по камъни и чакъл. В устата си усещах вкуса на барут.

— Давай. Слушам те.

— Става дума за Шелби — продължи Рик. — Тя не е била точно такава, каквато си мислиш.

Изведнъж се събудих съвсем, мамка му.

— Какво точно означава това? Какво си открил? Казвай, Рик.

— Тя е била проститутка — изтърси Дел Рио. — По-точно казано, луксозна компаньонка. Същата работа. Има и още, Джак — тя се е върнала на работа, след като се е омъжила за Къшмън.

— Това е налудничаво. Кой е казал подобно нещо за Шелби?

— Джак. Джак, успокой се. Никога няма да те излъжа. Двамата с Круз говорихме с надеждни източници. Обличай се. Ще бъда пред вас след петнайсет минути. Трябва да разпитаме един свидетел.

Десет минути по-късно хвърлих куфарчето си на задната седалка на една от служебните коли — мерцедес S класа. Рик беше зад волана. Той ми подаде термочаша с кафе.

— Шелби не е била проститутка — казах аз. — Сигурен съм. Това са глупости.

— Мислиш, че лъжа? Защо да те лъжа, Джак?

— Не съм казал това.

— Сложи си колана — каза той. — Ще стигнем до дъното на цялата история. Ще разберем кой е убиецът и защо го е направил.

Дел Рио подкара колата все по-високо в хълмовете в утрото, което изглеждаше сиво от смога. Докато се изкачвахме, жилищата наоколо ставаха все по-луксозни. Виждаха се имения на стойност милиони долари, разположени сред ярка зеленина, със зашеметяващи гледки. Накрая Дел Рио намали скоростта и спря пред високите порти от ковано желязо на една от най-известните къщи в Бевърли Хилс.

От началото на 40-те години това имение на шосе „Бенедикт Кениън“ беше собственост последователно на един прословут журналист от жълтата преса, на един режисьор с награда „Оскар“ и на един саудитски принц. Сега просторната вила в средиземноморски стил се представяше като „Бенедикт Спа“.

Но и аз, както и служителите от полицейското управление на Лос Анджелис и многобройни заможни мъже от целия свят знаехме, че имението на скалите всъщност е луксозен публичен дом, понастоящем обитаван от Гленда Трийт — сводницата на звездите и на хората, които ги правеха звезди. А собственикът на имота беше не друг, а самият Рей Ночия.

— Нали не ми казваш, че Шелби е работила тук? — попитах невярващо.

Рик кимна веднъж.

— Мис Трийт не ни очаква — каза той. — Но трябва да я попитаме за Шелби, за да разберем истината от първоизточника. Предлагам ти да пуснеш така известния си чар.

— Тази сутрин не се чувствам много очарователен.

— Постарай се — каза Дел Рио.