Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (83)

82.

Телефонът вибрираше в юмрука ми. На дисплея се виждаше колко е часът: 7:04. Както и кой се обаждаше: Т. Морган.

Вдигнах телефона и казах на брат си:

— Ти ли ми звъня преди една минута?

— Звънях ти снощи. Не получи ли съобщението ми? Психоаналитикът ми иска да ни види заедно. Тази сутрин в девет.

— Днес? Шегуваш ли се? Аз имам бизнес, не знаеше ли?

— Естествено. Беше бизнесът на Томи-старши — каза той. — Важно е, но както искаш.

Затова сега седях на рецепцията в рехабилитационна клиника „Сини небеса“ — бледосиня зала без прозорци, облицована с керамични плочки с изображение на птици в полет, и дискретни елегантни скандинавски мебели.

Не ми беше приятно, че ме бяха извикали същата сутрин, когато беше срещата, но проклет да съм, ако дам на Томи някакво извинение да се провали с възстановяването си. Ако имах късмет, щях да пристигна в офиса до 10:30. Случаят с ученичките не търпеше отлагане — както и случаят с националната футболна лига.

Докато чаках, участвах в конферентна връзка по телефона с един от нашите клиенти в лондонския офис, но после затворих, защото една от вратите по коридора се отвори. Един мъж излезе и се приближи към мен. Беше висок и слаб, с посивяла коса, облечен с жълта жилетка и широки панталони с ръб, а на верижка от врата му висяха очила за четене. Освен това се усмихваше. Изправих се да му стисна ръката, но в този момент той залитна и буквално се хвърли на пода.

Изведнъж всичко полетя настрани. Протегнах ръка да сграбча стола си и тежко се тръшнах в него.

Какво, по дяволите…?

Лампите се залюляха на тавана и по бледия килим пробягаха сенки. Чу се рев, сякаш от вятър — но нямаше вятър. Подът се разлюля като водата в развълнувана река.

Стиснах облегалките на стола, който подскочи, все едно беше оживял и се опитваше да ме хвърли от себе си.

Мъжът с жълтата жилетка беше закрил главата си с ръце. Стенописът се напука през средата, а от една ваза като ракети изхвърчаха червени цветя. Пръсна се стъкло, а после токът спря.

През рецепцията безредно се втурнаха множество хора, като крещяха и се блъскаха в тъмното.

Останах на стола. Все едно бях парализиран, но ужасът се мяташе в мен като откъснат проводник с високо напрежение по време на буря. Помещението се завъртя и аз отново се върнах там. Хеликоптерът се въртеше в смъртоносна спирала, докато падаше от небето. А аз не можех да направя нищо, за да предотвратя катастрофата и смъртта на всички.