Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (32)

31.

Отидох пеша на шест пресечки от офиса, на един адрес в центъра на Лос Анджелис, който ми беше дал чичо Фред. Сградата беше на три етажа, от мазилката й се лющеше розова боя, а зеленият навес над входа беше избелял от слънцето.

От лявата страна на сградата имаше магазин за мотори, а от дясната — за алкохол. Стълбището, което водеше към втория етаж, беше заключено с метална решетка. Позвъних на интеркома и казах името си, един код и това, че ме изпращаше Фред Кройцер. Един глас ми отговори да го почакам, защото ще слезе веднага. Минута по-късно един жилав мъж с тъмна кожа и лице на невестулка ми отвори решетката и се представи:

— Барни Сапок. Радвам се да се запознаем, господин Морган.

Последвах Сапок нагоре по стълбището до третия етаж, където той отвори една наскоро боядисана врата и ме въведе на етажа, в който имаше около двайсет кабинки, а във всяка имаше по един мъж или една жена с телефонна слушалка, бележник и компютър.

Приемаха залози.

Помещението приличаше на полицейски команден център или офис на агенция за телемаркетинг, но в действителност беше място за залагания, което печелеше десетки милиони долари годишно. При това само от този клон.

Залагането на спортни състезания не е законно в нито един щат, с изключение на Невада. В резултат на това, то се е превърнало в златна кокошка за организираната престъпност. Барни Сапок или беше сътрудник на мафията, или непрекъснато й превеждаше сериозни суми под формата на рекет, които беше приел като част от разходите по този бизнес.

Кабинетът на Сапок беше в един ъгъл и гледаше към улицата.

— Господин Кройцер ми каза, че мога да ти имам доверие — започна той. — Каза ми да ти покажа някои неща. Но нищо не може да излезе от този офис.

— Разбирам — отговорих аз.

Той отвори едно чекмедже, извади таблица от една папка и я сложи на бюрото си.

— Събрах тези данни от кодираната мрежа. Играчите имат кодови имена и номера, така че снощи прекарах цяла вечер, за да ги разкодирам за теб.

— Сигурен съм, че това ще свърши добра работа, Барни. Благодаря ти.

Придърпах си един стол до бюрото и се заех да преглеждам списъка. Веднага ми направиха впечатление много познати имена — играчи от десетки различни футболни отбори.

— Това са техните залагания през последната година — каза Сапок и посочи към колонките от числа под всяко име. — Нещо прави ли ти впечатление?

— Виждам, че някои са залагали по петдесет хиляди долара на един мач.

— А нещо друго?

— Нито един от играчите не залага на мачове, в които участва собственият му отбор.

Сапок кимна.

— Ако играчите са организирали някаква измама, аз не знам нищо за това.

Той пусна таблицата в една кофа с вода, която държеше до бюрото си.

Таблицата и всички останали документи в офиса за залагания бяха разпечатани на оризова хартия. Видях как страниците и мастилото по тях се разтварят във водата.

— Значи господин Кройцер ти е чичо, така ли? — попита Сапок.

Кимнах:

— По-скоро ми е като баща.

— Той смяташе, че трябва да видиш и още нещо. Имаме един клиент, който ни дължи над шестстотин хиляди долара. Ще има сериозни неприятности. Може би с фатален изход.

— Някой футболист? — попитах аз.

Сапок написа името с главни букви в един бележник и го обърна към мен, за да го прочета, а после откъсна най-горната страница от бележника и я хвърли в кофата с вода.

Беше написал името на брат ми.

Том Морган-младши.

Томи дължеше 600 хиляди долара на мафията.