Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (10)

9.

Сънищата ми не бяха съвсем еднакви, но винаги представляваха вариации на една и съща тревожна тема. Имаше експлозия: понякога се взривяваше къща, друг път кола или хеликоптер. Аз винаги изнасях някого от огъня: Дани Йънг, Рик дел Рио, баща ми или моя брат близнак — или пък човекът, когото носех в ръцете си, бях самият аз.

Но никога не успявах да изляза жив от огъня. Нито веднъж.

Мобилният ми телефон започна да вибрира на нощното шкафче, като ме събуди от сутрешния кошмар — както правеше почти всеки ден през последните три години.

Аз вече бях в плен на тревогата — онова мъчително усещане за пропадане, което те връхлетява още преди да разбереш защо.

А после мислите ми настигнаха инстинктивното усещане и аз осъзнах, че ако не вдигна телефона, той ще продължи да звъни, докато не отговоря.

Това беше истинският ми кошмар.

Вдигнах телефона и го доближих до ухото си.

— Мъртъв си — каза ми някой.

Гласът минаваше през електронен филтър. Мислех за него в мъжки род, но можеше да бъде и в женски, дори в среден. Понякога се обаждаше сутрин: за събуждане. Понякога посред нощ или пък пропускаше един ден, за да ме държи в напрежение — и успяваше да го прави.

Всеки път, когато мобилният ми телефон звъннеше, аз се разтърсвах от ново усещане за тревога. Когато се обаждаше моят мъчител, понякога го питах: „Какво искаш, по дяволите?“. Понякога се опитвах да преговарям с него и спокойно казвах: „Просто ми кажи какво искаш“.

Тази сутрин, когато гласът каза: „Мъртъв си“, аз му отговорих:

— Все още не.

И затворих телефона.

Бях съкратил списъка на враговете си до стотина души, може би сто и десет.

Който и да се обаждаше, той го правеше от монетен телефон. Точно така. Монетен телефон. Все още ги има — във фоайетата на хотелите, железопътните гари и на ъгъла на почти всяка пресечка във всеки голям американски град. Горе-долу веднъж в годината си сменях телефонния номер, но все пак не можех да запазя номера на мобилния си телефон в тайна. Служителите ми, приятелите ми, клиентите ми от Private — всички те трябваше да могат да се свържат с мен. Особено клиентите. Винаги трябваше да бъда на линия, когато имат нужда от мен.

За пореден път се запитах кой беше човекът, който се обаждаше, за да ме заплашва със смърт.

Дали го познавах? Дали беше някой от близките ми? Или някой от мошениците, или боклуците, които бях наказал през кариерата си като частен детектив?

Запитах се дали заплахата изобщо е истинска.

Дали ме наблюдаваше и преследваше, докато планираше някой ден да ме убие? Или просто се забавляваше за моя сметка?

Разбира се, аз се бях обърнал към полицията, но те бяха загубили интерес към моя случай още преди години. В крайна сметка така и не беше имало физическа атака срещу мен и дори не бях виждал мъчителя си.

Мислите ми отново се насочиха към Шелби Къшмън.

Представих си какъв ужас беше преживяла в последните си мигове и притиснах длани към очите си. Исках да си я спомням жива. Едно време излизах с Шелби. Оставах до късно в малките, мръсни театрални салони, където тя изпълняваше разни скечове, а после си тръгвахме заедно през задния вход. Разделихме се, защото аз съм си аз, а Шелби наближаваше четирийсетте. Вече искаше семейство и деца. Както и Анди. Ако се вярва на техните разкази, двамата се бяха влюбили още на първата среща.

А сега Шелби беше мъртва, а Анди беше опечален и сам, и скоро щеше да се превърне в основната мишена на детективите от полицейското управление на Лос Анджелис.

Изправих се в леглото. Какво беше това, по дяволите? Къде се намирах?

Чаршафите бяха на цветя, до леглото се виждаше пухкав килим, а стените бяха боядисани в тревисто зелено. А, добре. Всичко беше наред.

Бях в къщата на Колийн Молой.

А това беше хубаво място.