Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (103)

102.

Както би казал Йоги Бера^[1], „беше дежа вю за втори път“. Рик седеше до мен в малкия самолет „Чесна“. Кацнахме на летището в Лас Вегас по здрач и взехме кола под наем. След това подкарахме покрай песъчливите празни парцели на мъртвородените строителни проекти, които бяха фалирали през 2008 година. Накрая стигнахме до една сива стена, която закриваше изгледа към затворения жилищен комплекс от улицата.

Спряхме пред портала на Кармайн Ночия.

Рик натисна бутона, отговори му един глас и някой ни пусна да влезем. Прекосихме моста над изкуствената река със затворен цикъл, която можеше да съществува само в Лас Вегас или може би в Орландо. Продължихме покрай ярко осветените конюшни и стигнахме до парадния двор с островчето от палми пред масивната дъбова врата.

Човек можеше да си помисли, че се намира в Барселона, или в Мароко.

Мутрата на Ночия, който предишния път беше с червена риза, сега беше облечен с тесен черен пуловер и джинси от имитация на кожа.

Той ни отвори вратата, прибра пистолета на Рик и моя пистолет и ги остави върху двойния сейф за оръжия във фоайето, маскиран като шкаф в мавритански стил.

После мутрата ни поведе напред, както и преди: през стаята за билярд, изпълнена с тракането на цветните керамични топки, до голямата зала, където Кармайн Ночия седеше в кожения си фотьойл.

Този път Ночия не четеше книга. Вместо това гледаше гигантския екран над камината, на който вървеше повторение на унищожителната победа на „Тайтънс“ срещу „Рейдърс“ отпреди няколко часа. Изключи телевизора и ни покани да седнем, без да ни стисне ръцете, както и предишния път.

Главата ми се въртеше. От една страна, вече бяхме получили предупреждение от Кармайн Ночия и неговата „фамилия“ и те имаха сериозни причини да не ни харесват особено. Аз бях изгонил адвокатите му, бяхме пребили хората му в бардака на Гленда Трийт, а освен това се бях отнесъл неуважително към бащата на Кармайн, капото на мафията.

А сега отново се бях появил с Дел Рио, моя избухлив телохранител и боен другар, за да предложа сделка на Ночия. За това се искаше доста кураж. Бях помолил Рик да си държи устата затворена, очите отворени и задника залепен на дивана. Той беше отговорил с едно „Добре, шефе“, така че ми оставаше само да се надявам, че е угасил фитила си.

Басейнът от другата страна на стъклените врати хвърляше танцуващи отблясъци по лицето на Ночия, така че изражението му беше непроницаемо.

Дали щеше да ми каже онова, което исках да разбера? Със сигурност се надявах на това.

— Какво има, Морган?

— Гледа ли мача?

— Ти на това мач ли му викаш? Приличаше по-скоро на клане.

— Нося нещо, което искам да ти покажа.

Извадих снимките от джоба си и ги подадох на Кармайн Ночия. Той ги взе с хладната си ръка с идеално поддържан маникюр и ги разгледа. Веждите му едва забележимо се повдигнаха, когато разпозна хората на снимките и осъзна какво правят и какво означава това за неговия бизнес.

— Как се сдоби с тези снимки? Ако нямаш нищо против да те попитам.

— Направих ги собственоръчно. Но ето какво е по-важно. Мачът беше уговорен предварително и това се прави от известно време насам. Ако не се бяхме намесили, от букмейкърите щяха да продължат да изтичат пари, докато не изгубиш всичко.

Вместо това фамилията Марзуло получи един ритник в зъбите. Би трябвало да се свият малко. И да се откажат от бизнеса с незаконни залагания на национално равнище. Така си мисля аз. Ти как мислиш?

Кармайн остави снимките на масата между нас. После се облегна назад и се загледа в мен. Аз отвърнах на погледа му.

Опитах се да си представя какво си мисли. Дали ми вярваше, че наистина съм направил нещо толкова важно, от което в действителност може да спечели? Или вече планираше предстоящата война срещу фамилия Марзуло? Или просто мислеше как точно да съобщи на баща си, че се бяха разминали съвсем за малко с потенциална катастрофа, която щеше да съсипе съществена част от семейния им бизнес?

Мълчанието продължи дълго.

Времето се простираше отвъд шлифованите стъкла на прозорците в залата, през изкуствения рай навън и още по-далеч, в пустинята.

Както вече споменах, Дел Рио може да бъде търпелив човек, когато поиска. Нямаше нужда да се тревожа за него, защото в момента той показваше това, което много пъти беше доказвал като мой помощник-пилот в Афганистан. Седеше неподвижно, наблюдаваше и чакаше.

Най-сетне Кармайн Ночия примигна.

— Кажи ми какво искаш — каза ми той.