Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (112)

111.

Двамата с Круз пристигнахме при Джъстин броени минути, след като ни се обади. Булевардът с четири платна беше задръстен чак до тротоарите. Полицаите отклоняваха движението в пиковия час, а двете платна в южна посока бяха затворени от патрулни коли. Оставихме колата и продължихме пеша през полицейския кордон. Преброих осем патрулки, двайсет униформени полицаи и много цивилни ченгета около Нора Кронин, която беше стъпила на врата на един мъж, проснат по очи на земята. Кронин му четеше правата.

Джъстин стоеше на няколко крачки от тях с изражение, което мога да опиша само като запленено. Тя едва погледна към Круз и мен, после отново се загледа в Кронин, докато лейтенантката сграбчи мъжа, вдигна го от земята и го изправи на крака.

— Искам да се обадя на адвоката си — каза мъжът с очилата.

— Обади се на всичките си адвокати, задник такъв — отговори Нора.

Около него се струпаха четирима полицаи, събориха го на капака на една патрулка и закопчаха ръцете му с белезници зад гърба. Мъжът изглеждаше кротък и съвсем спокоен.

— Това ли е Крокър? — попитах Джъстин.

Тя вдигна очи към мен и отговори:

— Да, това е той. Но дали е убил някого? Не знам. Може би някой най-сетне ще ни даде съдебна заповед, за да вземем проба от шибаната му ДНК.

Над главите ни сякаш от нищото се появиха новинарските хеликоптери. По улицата се приближиха едно беемве, един форд и един микробус с подвижна телевизионна станция.

От форда слезе полицейският началник Майкъл Фескоу. Не можех да повярвам, че е пристигнал толкова бързо.

От беемвето излезе окръжният прокурор Боби Петино.

Двамата се приближиха един до друг, проведоха кратък разговор и дойдоха при нас тримата.

— Какво е станало? — обърна се Боби към Джъстин.

Тя проследи погледа му и забеляза кръвта, която се стичаше от лакътя към китката й.

— Не е моя — отговори тя. — На Крокър е.

Лицето й почервеня — но защо?

Джъстин се извърна от Боби, докато Фескоу се обърна към мен:

— Мъжът, когото е нападнал Круз… Иймън Фицхю? Какво стана с него?

— Накратко казано, ние разбрахме, че тази вечер двамата с Крокър ще извършат убийство. Но не можехме да го потвърдим. Затова проследихме Фицхю и го хванахме, докато правеше нещо съмнително с едно петнайсетгодишно момиче на паркинга на супермаркет „Ралфс“.

— Той е в болницата, с извадено рамо и кръвонасядания, и крещи нещо за полицейско насилие — каза Фескоу.

— Той щеше да убие онова момиче… — започна Круз.

— Според теб — прекъсна го Фескоу.

— Според мен — каза Круз. — А аз само го съборих на земята малко по-силно. Какво съм виновен, че е категория петел?

Очите на Фескоу бяха изпълнени с гняв, когато отново се обърна към мен:

— Джак, това са глупости. Анонимни източници. Хора в болницата. Безпричинни арести. Искам те в кабинета ми след половин час. Доведи Круз и Смит. Ако не ми дадете задоволително обяснение за тази катастрофа, ще ти отнема разрешителното.

Докато се отдалечаваше, аз се обърнах към Джъстин:

— Значи тази кръв е на Крокър, така ли?

— Аха — кимна тя.

По цялата седалка на микробуса имаше натрошено стъкло. Преди униформеното ченге да ме спре, аз си сложих една латексова ръкавица, взех няколко парчета стъкло с кръв по тях и ги увих с друга ръкавица. После подадох импровизирания плик за веществени доказателства на Джъстин, заедно с ключовете от колата си.

— Закарай това в лабораторията по най-бързия начин. Ще те чакам в кабинета на Фескоу. Сигурно ще е забавно.

Джъстин не успя да се усмихне, но изражението й омекна.

— Благодаря ти, Джак.