Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (17)

16.

Когато на една врана пише Private1, искаш да видиш какво има от другата страна. Когато на един плик пише Private2, веднага искаш да го отвориш.

Влязох в Private през рецепцията, махнах на Джоуни зад бюрото и се изкачих по голямото спираловидно стълбище, което се издига през фоайето. Това стълбище винаги ме изпълва с енергия. Прилича ми на отворена морска раковина.

— Имаш гости — спря ме Колийн пред кабинета ми. — Много гости. С костюми. Скъпи костюми.

От прага видях трима мъже, седнали в ъгъла, обзаведен с тапицирани кресла, тъмносиньо канапе и шлифован дънер от секвоя, който използвам вместо масичка за кафе.

Двама от неканените ми гости пушеха цигари, все едно бяха директори на тютюневи компании. Колийн добави:

— Господата казаха, че предпочитат да не ги виждат на рецепцията. Каква изненада.

Третият мъж се обърна към нас и аз с изненада осъзнах, че беше чичо ми Фред.

Фред Кройцер е братът на мама. Моят чичо, който винаги ми беше казвал да му се обаждам, ако трябва да споделя нещо с някого. Когато с Томи бяхме още деца, той ни научи да играем футбол, а после ме насърчаваше да продължавам да тренирам и в гимназията, а след това и в колежа. Накратко казано, чичо Фред беше добрият заместник на мъжа, който ми беше истински баща. Фред беше стигнал с футбола по-далеч от мен — много по-далеч. Беше станал главен съдружник в отбора „Оуклънд Рейдърс“.

Едрият червендалест мъж се изправи и ме стисна в мечешка прегръдка, а след това ме представи на колегите си, които вече бях разпознал.

Евън Нюман беше точно толкова рафиниран, колкото Фред Кройцер беше грубоват. Костюмът му беше ръчно ушит по поръчка. Косата му беше фиксирана с лак, а маникюрът му блестеше, както и ръчно изработените му обувки. Беше собственик на футболен отбор „Сан Франциско 49“.

Третият мъж беше Дейвид Дикс — легендарен предприемач и един от онези хора, за които се учи в бизнес колежите. Дикс беше направил луди пари в Детройт през осемдесетте, беше се измъкнал от автомобилния бизнес навреме преди кризата от 2008 година и беше купил отбора „Минесота Вайкингс“.

Спомних си нещо, което бях прочел за него — че видимото му благоденствие прикрива фундаменталното му безсърдечие. Това ми звучеше като епитаф.

Евън Нюман се изправи и пристъпи към мен с убедителна усмивка и протегната ръка.

— Извиняваме се, че се натрапихме така — каза ми той. — Фред ни обеща, че ще ни приемеш.

— Имаме проблем — намеси се чичо Фред. — Излезе нещо спешно, Джак. В интерес на истината, излезе нещо адски спешно.

— Надяваме се да грешим — обади се Дикс. — Налага се да кажа, че ако сме прави, това може да съсипе професионалния футбол в тази страна.

Той ми махна да седна.

— Ние разполагаме с пари — каза той. — А ти разполагаш с най-добрите хора за такава работа. Седни, за да ти разкажем за какъв кошмар става дума.