Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (122)

121.

Беше късен следобед, когато Дел Рио зави към Лобо Кениън и паркира сивия си ленд роувър встрани от шосе „Лобо Виста Роуд“.

Небето беше сиво като колата и като дрехите му, но той нямаше нужда от такъв камуфлаж, защото мястото беше съвсем пусто.

Дел Рио мислеше за Джак, когато извади от багажника на колата своята пушка „Ремингтън 700“, оборудвана с оптически мерник с десетократно увеличение.

Пое встрани от пътя, по една пътека за дивеч нагоре по склона през храсталаците.

Склонът стана по-стръмен и когато пътеката се отклони надясно, Дел Рио започна сам да проправя пътека през храстите, като се хващаше за тревата и бурените и се изтегляше с ръце на местата, където обувките му се хлъзгаха по склона.

Когато стигна до платото, той огледа фермерската къща на седемдесет и пет метра под себе си — пристройките бяха избелели от слънцето, а земята наоколо приличаше на измачкан, прашен килим, който някой е хвърлил сред хълмовете.

Дел Рио залегна по корем, така че дулото на пушката му да стърчи над ръба на скалата.

Бавно изминаха четирийсет минути, преди задната врата на фермата да се отвори и навън да излезе мъжът, когото чакаше, придружаван от кучето си, красив родезийски риджбек.

Мъжът се поклащаше небрежно, докато вървеше, и беше облечен с карирана риза, джинси и кафява шапка с периферия. Той завърза кучето за колоната на верандата, потупа го по главата и взе юзда и седло от една кука, преди да се отправи към конюшнята. Там оседла една червеникавокафява кобила, яхна я и се отправи към пътека, която водеше към хълмовете — право натам, където го очакваха неприятностите.

Дел Рио се прицели в едно място, където се пресичаха две от линиите на карирания плат, и натисна спусъка.

Кобилата изправи уши и Дел Рио видя как в ризата на мъжа се появи дупка в момента, в който конят вземаше един завой.

Дел Рио се изправи и видя, че ездачът е останал прав на седлото, но после, сякаш на забавен кадър, той се свлече наляво и падна на земята. Кобилата излезе от пътеката, като влачеше ездача си за единия ботуш, докато той не се откачи. После конят спря и започна да пасе сухата трева.

Дел Рио прибра гилзата, сложи я в джоба на ризата си и пое надолу по склона, перпендикулярно на пътеката.

Когато стигна до трупа на наемния убиец, той се наведе да провери пулса му. Нямаше пулс.

После го ритна няколко пъти в ребрата, за да се увери, че е мъртъв, и каза:

— Е, Бо Монтгомъри, какво да се прави, боклук такъв. И Шелби не го е очаквала.

Дел Рио избърса пушката си с края на ризата и хвърли оръжието над скалата, където видя как отскочи и потъна в безбройните километри пустош, покрити с храсталаци.

После излъска и гилзата и я хвърли след пушката, където тя също изчезна.

Един изстрел. Един труп.

Работата беше свършена. Много професионално. Точно в стила, в който Private правеше бизнес.

„Но и много лично“, помисли си Дел Рио.

Защото Джак беше обичал Шелби, а той обичаше Джак.