Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (118)

117.

Томас Хеферън, кметът на Лос Анджелис, беше жилав мъж с гъста сива коса, а лявата му ръка беше осакатена по време на „Пустинна буря“. Полицейският началник Фескоу, мускулест и висок метър и деветдесет, изглеждаше като телохранител до него, но Хеферън можеше да се справя и съвсем сам.

Хеферън направи знак на всички — на Джъстин, Круз, Фескоу, Петино, Кронин и на мен самия — да седнем заедно с него на стъклената маса за съвещания. Кабинетът му имаше изглед към покривите на града.

— Радвам се, че всички успяхте да пристигнете толкова бързо — каза той. — Полицейският началник Фескоу има да ни съобщи нещо.

Фескоу сплете пръсти на масата.

— Иймън Фицхю сключи сделка с Боби и направи самопризнания за убийството на Уенди Борман. Компютърът му вече е в лабораторията на полицията. Оказва се, че този кучи син е страдал от мания за подреждане. Запазил е всичките си файлове и текстови съобщения още от 2006 година насам. Ще ни отнеме седмици да разберем как работи програмата за подслушване, с която е примамвал жертвите си. Казаха ми, че този изрод е някакъв гений.

— Това е доста интересно, Мики — каза Джъстин. — Крокър смята, че той е геният. Нарича Фицхю просто инструмент.

— И двамата са просто инструменти — каза Кронин. — Значи това е всичко, така ли? Мога да си получа живота обратно след цели две години? Май вече съм забравила какво да правя с него.

След като смехът затихна, Хеферън каза:

— Всички свършихте страхотна работа. Началник, доста смело от твоя страна да привлечеш Private в разследването. Джак, надявам се да се срещнем отново. Джъстин, Нора — всички тези часове и години явно са си заслужавали. Както и твоите, Емилио. Разбрах, че си изкарал ангелите на Фицхю. В крайна сметка, Лос Анджелис е едно по-сигурно място в резултат на вашите усилия. Благодаря ви.

И тази благодарност беше страхотна, по дяволите. Не знам какви химически съединения се отделиха в мозъка ми, но цялото ми тяло се изпълни с щастие. Никакви пари не могат да се сравнят с удовлетворението от това, да изхвърлиш боклука и да затръшнеш капака на кофата, като знаеш, че завинаги ще остане вътре. Отворихме шампанско и започнахме да се смеем помежду си, докато ни снимаха с кмета, когато телефонът ми се обади от вътрешния джоб на сакото.

Беше съобщение по гласовата поща от служебния ми номер, прехвърлено с бележка „спешно“. Обаждаше се Майкъл Донахю. Името ми беше познато, но не можех да се сетя откъде, докато изведнъж не ме удари като юмрук в лицето. Донахю беше собственикът на ирландския пъб, в който постоянно ходеше Колийн.

Натиснах бутона и изслушах съобщението на Донахю, записано със сериозен глас и силен ирландски акцент. После го пуснах още веднъж, за да съм сигурен, че наистина е казал точно това.

„Джак, проблемът е сериозен. Колийн е в болница «Глендейл Мемориъл». Стая четиристотин и единайсет. Трябва да дойдеш веднага“.