Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Детективска агенция Private (94)

93.

Пътувах към офиса и бях заседнал в блатото на задръстването по „Пико“, когато ми се обади Мо-бот от офиса.

— Преди пет минути нашите приятели от хотел „Мариот“ на международното летище в Лос Анджелис се обадиха на едно бутилиращо предприятие в Рино и поискаха дарение за фонда на вдовиците на щатските шерифи — каза ми развълнувано тя. — Собственик на фабриката е не друг, а Антъни Марзуло. Доволен ли си, Джак?

— Добър улов, Мо. Това е страхотно. Но знаеш какво искам наистина.

— Да чуеш звън на монети, които сменят собствениците си? — Мо се засмя. — След обаждането до Невада Виктор Спано се обади на Кени Оуен на мобилния му телефон. Днес следобед имат среща в хотел „Бевърли Хилс“, във вила четири.

Мо беше започнала да подслушва телефоните на Кени Оуен и Ланс Рихтър от момента, в който бяха пристигнали в Лос Анджелис преди утрешния мач. Вече знаехме, че професионалните специалисти по залагания очакват „Тайтънс“ да смаже „Рейдърс“ с три тъчдауна. Освен това знаехме, че ако двамата съдии успеят да осуетят играта и да задържат разликата в крайния резултат на не повече от седемнайсет точки, десетки милиони долари под формата на нелегални залози щяха да преминат в сметките на фамилията Марзуло.

Но чичо Фред и неговите партньори щяха да имат нужда от нещо повече, а не само празни приказки и подозрения. Щяха да имат нужда от доказателства.

Обадих се на Дел Рио, срещнахме се в гаража и аз смених колата си с една от нашите служебни хонди. Автомобилът беше масивен, черен, с тъмни стъкла и оборудван с безжична електроника по последна дума на техниката.

Стигнах до булевард „Сънсет“, спрях пред покритата арка на входа на хотел „Бевърли Хилс“ и оставих Дел Рио.

Той дръпна козирката на бейзболната си шапка над очите и оправи чантата с камерите си, докато влизаше в хотела. След като влезе, аз се завъртях по „Сънсет“ и паркирах на „Кресънт Драйв“, на сто метра и една стена разстояние от красивата бяла вила сред буйната зеленина на градината около хотела, в която трябваше да се проведе срещата.

Дел Рио ме държеше в течение на ситуацията по микрофона на ревера си, докато разполагаше миниатюрните си камери — една на входната врата на вилата, още една на двора и още три на прозорците, които гледаха навътре към стаите на вилата.

Дванайсет дълги минути по-късно Дел Рио се върна в колата, а миниатюрните камери вече предаваха картина в реално време на лаптопите ни.

Единственото, което помръдваше във вилата, бяха прашинките в стълбовете от слънчеви лъчи.

Въпреки буйния си характер Дел Рио беше в състояние да чака в засада по десет часа, без дори да му се налага да ходи по малка нужда. Аз обаче все още страдах от закъснелия шок от земетресението и фаталния спомен, който беше пробудило в паметта ми. След като гледах слънчевите лъчи и прашинките в продължение на половин час, просто се налагаше да кажа нещо, за да не експлодирам.

— Рик, ти видя ли Дани Йънг, когато го изнесох от хеликоптера?

— А? Аха. Защо?

Гласът ми беше равен, когато му разказах какво ми се беше случило тази сутрин. Говорех като мъртвец, но предадох най-важното. Нямаше нужда от колоритни описания. Дел Рио беше присъствал лично.

— Чакай да видя дали съм те разбрал правилно — каза Дел Рио, когато свърших. — Измъчваш се за това, че си оставил Джеф Албърт в хеликоптера и си се опитал да спасиш Дани Йънг? Ами останалите момчета? Удари ни ракета, Джак. А ти успя да приземиш проклетия хеликоптер.

— Помниш ли Албърт?

— Естествено. Беше добро момче. Те всички бяха добри момчета. Джак, ти също беше просто едно момче.

— Мисля, че Дани Йънг е бил мъртъв, когато съм го изнесъл.

Дел Рио ме изгледа в продължение на няколко секунди, преди да каже:

— Кръвта на Дани все още бликаше от гърдите му, когато дойдох при вас. Той умря на земята. А хеликоптерът се взриви, Джак. Ако се беше върнал, щяхте да умрете всички: Дани Йънг, Джеф Албърт и ти самият. И тогава никой нямаше да може да те върне.

Дел Рио беше прав. Кръвта на Дани се беше плискала по ботушите ми. Значи е бил жив. Значи е бил жив, когато съм го изнесъл оттам.

Самият аз се почувствах почти жив, когато си помислих за това.

Никой от двама ни не каза нищо повече, докато към вилата не се приближиха двама мъже.

Единият беше Виктор Спано. Другият беше нисък мъж с хубав костюм. Мъжът с костюма пъхна магнитната си карта в процепа и отвори вратата на вила номер четири.

Вдигнах двете си ръце като футболен съдия:

— Тъчдаун!