Овидий
Метаморфози (98)

Смъртта и апотеозът на Херкулес

Време измина. Делата на Херкулес, на великана,

стигнаха целия свят и наситиха мащина ревност.

На Ехалийската битка героят ще носи в Ценеум

жертва, на Юпитер свята, но стига до теб, Деянира,

разговорлива Мълвата, която изкарва лъжата

правда, от малък зародиш чрез свои измислици расне,

че залетял по Иола потомъкът Амфитрионов.

Клетата влюбена вярва, вестта за измяна я хвърля

в ужас, на сълзите тя се отдава, но воплите скоро

нейната мъка разсейват. „Защо пък да плача — се

сепва, —

че да ликува онази разблудна над тези ми сълзи?

Но тя ще дойде и трябва, додето е все пак възможно,

докато ложето още е мое, все нещо да сторя.

Да се тъжа? Да мълча? В Калидон ли да ида, или пък

тук да остана? Оттук да се махна или да се браня?

Да, бих могла, Мелеагре, щом помня, че твоя сестра съм,

подвиг да свърша, на който способна е само жената,

в чест обругана: в скръбта да погубя съперница нагла.“

Бродят й мислите в разни посоки. Накрай тя избира

нему да прати с кръвта напоената дреха на Неса,

за да събуди страстта охладняла, и дава на Лихас,

който не знае какво тя му дава, и тя, без да знае,

клета, скръбта си предава и с ласкави думи го моли

да предаде той дара на мъжа й. Незнаещ, героят

слага на своите плещи яда на Лернейската хидра.

Сипеше с думи молебни тамян върху пламъка лумнал,

лееше той из патера над мраморен жертвеник вино.

Сгря се отровната сила, от пламъка освободена,

и се разля по снагата на Херкулес тя нашироко.

Колкото може, привично той стона си храбро потисна,

но щом бедата надви над търпежа, отблъсна олтара

и с виковете си почна да пълни гористата Ета.

Този час почва да къса одеждата, криеща гибел,

дето я къса, дере му тя кожата и — гнусотия! —

или виси мимо всяко усилие да се изскубне,

или оголва месото раздрано с огромните кости.

А и самата му кръв от отровния яд ври и съска,

както желязото жежко, в студена вода потопено.

Само това ли? Разяжда утробата алчният пламък,

синкава пот му се стича от тялото, жилите пукат,

нагорещени от зноя, от вътрешна гной се втечнява

костният мозък. Той дига ръце към небето и вика:

„На гибелта ми сега, Сатурнийке, се ти наслаждавай,

о, наслади се, жестока, и гледай отгоре бедата,

диво сърце насити! Ако враг състрадание буди —

явно е — враг съм за тебе, — вземи ми веднага душата,

опротивяла с теглата и само за мъки родена.

Дар ще ми бъде смъртта, но на мащеха по той подхожда.

Аз бях наистина, който премахнах Бузирис, опръскал

със чуждестранна кръв храма, ограбих от майчина сила

тоз юначага Антей, не ме стресна пастирът иберски

с трите тела, нито, Цербере, ти под троякото тяло!

Вие, ръце, не превихте ли яките бичи рогове,

вас споменава Елида, вълните стимфалски ви славят

и Партенийският лес! Сам чрез вашата сила отвлякох

пояса с чудната кован от златото на Термодон и

ябълки, пазени зорко от дракона с вечните взори!

Не устояха ми нито кентаврите, нито глиганът —

злото в аркадския край, — не помогна на хидрата никак,

че подир удар нараства и мощ удвоена добива.

Да, и конете на трака съм виждал — те бяха гоени

с кърви човешки — над ясли, с разкъсани трупове пълни.

Щом ги видях, ги отхвърлих — сразих и коне, и стопанин!

В тази прегръдка лежеше сподавен зверът на Немея,

тук на врата си небето държах. Умори се Юнона

да ми нарежда жестока, не се уморих да й служа.

Но ме напада зло ново, не мога аз да го отблъсна

ни със стрели, ни със сили. Дълбоко ми в дроба блуждае

стръвен пожар, той оттам пропълзява по цялото тяло.

А Евристей си живее. И все още хората вярват

на богове!“ — възклицава той и през високата Ета

тръгва жестоко ранен като бика, понесъл в гърба си

копие, вбито дълбоко — а вече стрелецът избягал.

Често ще видиш, че вопли издава, че нерядко тръпне,

често отново се мъчи той цялата дреха да смъкне,

стволи по пътя си тръшка, гневи се и на планините

или простира ръце към небето на своя родител.