Овидий
Метаморфози (2)

Четирите века

Първият, златният век избуя. Непознаващ разплата,

тачеше той без закон доброволно и правда, и вярност.

Нямаше казън и страх. По стени не стояха заплахи

в плочи, излети от мед. Не изпитваше смут пред устата

на съдия умолителна гмеж, в безопасност без съдник.

Борът не беше повалян от склона планински да търси

чужди предели, не беше се спускал по буйни потоци.

Хората никакъв бряг, освен своя не знаеха още.

Ровове и стръмнини не се виеха край градовете.

Нямаше бойна тръба, нито рогове медни извити,

никакъв шлем, нито меч. От войници народите още

нямаха нужда. Безгрижни, в покой преживяваха дните.

Още свободна от дан, неопитала остра мотика

и небраздена от плуг, им даряваше всичко земята.

Хората бяха щастливи с храна, без принуда израсла,

късаха ягодов плод и беряха планински малини,

дренки, висящи зърна от бодливия храст на къпина,

жълъди, капнали дар от дървото на Юпитер китно.

Пролет цъфтеше безкрай и прохладният лъх на Зефира

галеше с ласки цветя, покълнали без никакво семе.

Раждаше бърз урожай от орач неорана земята,

без да отдъхват, полята златееха с класове тежки.

Още реки от нектар и потоци от мляко течаха,

капеше мед златожълт от зелените дъбови клони.

След като беше Сатурн в тъмнината на Тартара хвърлен,

Юпитер грабна властта над света през века на среброто —

по-лош от златото век, от медта тъмножълта по-ценен.

Юпитер ограничи дължината на древната пролет,

четирите времена сътвори — колебливата есен,

зимата, летния пек и край тях краткотрайната пролет.

Пръв път ефирът сега засия в сухотата на зноя

и на висулки ледът натежа, вцепеняван от ветри.

Дадоха пръв път подслон домове. Домове пещерите

бяха, и гъстият храст, и с лика омотаните клопки.

Пръв път из дълги бразди семената Церерини бяха

кътани и под ярем угнетявани стенеха бици.

А след това се яви като трето потомството медно —

по-диво вече по дух, към оръжия страшни по-склонна,

все пак престъпно не бе. От желязо последното беше.

Ето, стремглаво нахлу във века на метала по-долен

всяка злина. Отлетяха Срамът, Верността, Правотата.

А вместо тях се явиха лъжи и коварни притворства,

хитрост, насилие, козни, престъпната страст към имане.

И повериха платна на стихиите, малко познати.

Китът, отдавна стоял въз високи вършини планински,

пъргаво почна сега по незнайни вълни да подскача.

Почвата, обща преди като въздуха и светлината,

течният вещ измервай заотмерва с межда вдълбочено.

Искаше не само посев човекът от тучната почва

и урожая дължим, той проникна и в земното лоно,

за да изравя блага — за желания лоши съблазън, —

дето ги хранеше тя до стигийските сенки наблизо.

Вредно желязото беше, но още по-вредното злато

бял свят видя, а войната, която воюва и с двете,

с окървавена ръка заразмаха оръжие звънко.

И заживяха с грабеж. От стопанина гостът се плаши,

тъстът от зетя, дори любовта между братя е рядка.

Мисли мъжът гибелта на жена си, а тя на съпруга,

мащехи в тайни напитки отровна самакитка сипят,

смъртния час на бащата синът преди време издиря.

Тъпче се и почитта. А накрая девица Астрея,

след боговете и тя, от земята, в кръв плувнала, бяга.