Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Поликсена

Своята флота Атрид на тракийския бряг бе закотвил,

докато пак се смири до попътния вятър морето.

Там изведнъж се продъни широко земята, из нея

горе Ахил се подаде, какъвто бе приживе снажен,

със заплашителен поглед досущ като нявга, когато

с несправедливия меч Агамемнона в ярост нападна.

„Тръгвате — рече, — ахейци, забравихте вече за мене,

с мене признателността си за моите геройства зарихте.

Редно не е! Да получи и моят гроб своята почит,

на Поликсена с кръвта упокойте духа на Ахила.“

Каза това и покорни на гневната сянка, бойците

грабват момата из скута на нейната майка — едва не

нейна единствена радост — и храбра, и клета, към гроба

те я за жертва повеждат — от всяка жена по-безстрашна,

тя потеклото си помни. Кога пред олтара ужасен

спря и видя, че се готви за нея жестокото тайнство

и че там Неоптолем е с десница желязото хванал

и към лицето й той е очи приковал, го подкани:

„Хайде, започвай веднага да лееш кръвта благородна!

Аз съм готова — забий или в шията, или в гръдта ми

меча!“ И в същото време и шия, и гръд тя оголи:

„Аз, Поликсена, не мога да бъда на други робиня.

Но ни един бог не ще умилите чрез жертва подобна.

Само желая да бъде смъртта ми за майка ми тайна.

Мъчи ме тя — радостта ми от края смалява, макар че

трябва не моята гибел, а своя живот да оплаква.

Но отстъпете далеч, при стигийските сенки да ида

вече свободна — то мое е право, — моминското тяло

не доближавайте с мъжки ръце, че за оня, когото

готвите с моята смърт да смилявам, кръвта на свободна

явно по-драга ще бъде. Но ако ви трогват сърцата

моите сетни слова — на Приам дъщерята ви моли,

пленница днеска, — на мама предайте без откуп трупа ми.

Нека тя тъжното право на гроба откупи със сълзи,

а не със злато. Преди, като можеше, плащаше злато.“

Рече тъй. Сълзите тя си задържа, но не и народът.

Плаче и жрецът дори, но накрай против своята воля

в нейната гръд, доброволно разкрита, желязото вбива.

Немощна тя, с колена подкосени, се наземи свлича,

но до последния миг бе лицето й неустрашимо.

И доде падаше още, се грижеше да си закрива

туй, що се крие, да пази честта на срама благонравен.

Майки троянки я вдигат, броят челядта на Приам и

жалят за кръвните жертви, които едничък дом даде,

тебе, девойко, окайват и тебе, доскоро съпруга

царска и царствена майка, на цъфнала Азия образ,

днес вещ за плячка, която дори Одисей победител

би отклонил и презрял, ако ти не бе раждала Хектор,

Хектор за своята майка едва би намерил стопанин!

Тя бездиханния труп на душата тъй смела прегръща,

лее за щерка си сълзи, които е толкова ляла

за синове, за родина, за мъж, и ги в раната лее,

с устни устата притиска, гръдта си отново забъхтва

и побелели коси по изтеклите кърви помита.

Повече рече, но още това, разранила гръдта си:

„Дъще, скръб сетна (какво ми остава?) за твоята майка,

дъще, лежиш и аз виждам в гърдите ти моята рана

и да не би неубит да загубя от своите някой,

раната зее по тебе. А мислех, че си защитена

като жена от желязо. Жена, от желязо ти падна.

Твоите братя погуби Ахил, той погуби и тебе,

Троя погуби и мене той сирота майка остави!

Ала когато стрелите на Парис и Феб го простряха,

сигурни вече — си казах — не ще ни Ахил застрашава,

но застрашавал ни още и днес! По рода ни беснее

и пепелта на мъртвеца, врагът и от гроб ни напада!

Раждах аз за Еакида! Огромният Илион рухна

и след ужасния край се завърши сечта на народа,

но се завърши и само за мене е Пергама жива.

Моята мъка край няма. Доскоро все още могъща,

сигурна с толкова зетя, с деца и снахи, със съпруга,

днес ме безсилна отвличат от мои гробове в чужбина,

на Пенелопа да служа. Когато аз вълна ще влача,

на итакийците тя ще ме сочи: «Това е на Хектор

славната майка — ще казва, — жената Приамова тя е.»

След като всичко загубих и ти ми едничка утеха

в майчина мъка остана, ти ставаш въз вражи гроб жертва.

Жертва за враг съм родила! Защо пък живея желязна?

Още ли чакам? Защо ме държиш, дълговременна старост?

О, богове безсърдечни, защо ми отлагате края,

нови гробове старица да гледам? Та кой да допусне,

че подир Пергама може Приам за щастлив да минава?

Но е щастлив, че загина! Убита теб, дъще, не вижда,

той си загуби живота и царството в същото време.

Сигурно с чест погребална ще бъдеш, о царска девойко,

удостоена, ще сложат в семейния гробник трупа ти?

Нашият дом не познава туй щастие! В дар ще получиш

майчини сълзи над гроба и шепичка пясък в чужбина.

Всичко загубих. Един ми единствен син още остава,

най-свиден, да издържа да живея за малко за него,

днеска едничък, преди най-невръстният от синовете,

пратен бе в тази земя Полидор при исмарския властник.

Но що се бавя, защо не промия жестоката рана,

що не изплакна лицето, оплискано с грозните кърви?“

Каза тя и към брега се отправи със старчески стъпки,

скубейки белите власи. „Но дайте ми урна, троянки“ —

каза нещастната тя, да налее от бистрите струи.

Но на брега забеляза изхвърлен трупа Полидоров

и върху него от меча на трака дълбоката рана.

Викват жените на Троя, а тя занемява от болка.

Но ненадейно преглъща гласа си и сълзите, дето

в мъката рукват, и тя като твърда скала се смразява.

Погледа тя приковава пред себе си върху земята.

Дига от време на време сурово лице към небето,

ту на сина си изпънат лицето, ту раната гледа,

най-много раната, тъй тя кладе и подхранва гнева си.

Щом той избухна — тя сякаш царица остава — решава

да отмъсти, за отплата сърцето й бясно напира.

Както лъвица бесней, от бозайното малко лишена,

и проследява следите на враг, несъгледан все още,

тъй и Хекуба, когато се смеси гневът с горестта й,

без гордостта да забрави, годините тя си забравя

и Полиместор потърсва, извършил убийството грозно.

Моли за разговор с него. Желаела да му покажа

злато, останало скрито, да бъдело дар за сина й.

Царят одриски повярва, подтикван по навик от алчност,

иде на тайното място и ласкаво — хитро й казва:

„Бързо, Хекубо, предай ми дара за сина си! Ще бъде

негово всичко — което ми даваш, което ми даде.

Ей в боговете кълна се.“ И както пред нея говори

с клетва лъжлива, гневът й, избухнал, все повече расне.

Щом се разраства, тя виква тълпата от пленнички майки

и задълбава в очите, в неверните, своите пръсти,

из кухините им тя, побесняла от гняв, ги изтръгва,

рови с ръце и зачерпва виновната кръв на злодея

не от очите (там вече ги няма), от тяхното място.

Гневно тракийското племе от зверството над господаря,

с камъни и със стрели към троянката се устремява.

А тя с хрипливо ръмжене се спуска по камък захвърлен

и го захапва, опитва уста да отвори за говор,

но не говори, а лае. Зовано от чудната случка,

мястото още се сочи. И дълго, запомнила злото,

пълнеше с лаеве тя неутешна полята ситонски.

Нейният жребий затрогна и всичките нейни троянци,

и враговете пеласги наред с боговете — тъй всички, —

даже самата сестра и съпруга на Юпитер каза,

че не е с нищо Хекуба заслужила тази си участ.