Овидий
Метаморфози (20)

Никтимена

„Имам ли полза от туй? Никтимена се в птица превърна

поради грозна вина, но от почит не ме ли измести?

Нищо нима не си чул за известната в целия Лесбос

случка? Леглото на своя баща опетни Никтимена.

Стана наистина птица, но тя осъзнава вината,

от светлина, от човешки очи тя отбягва, срама си

крие на тъмно, отвред от ефира я птиците гонят.“

Свърши брътвежа си. „Тези възпирки — й гарванът рече —

злото да върнат към теб. Аз нехая за празни прокоби.“

Пътя си той продължи и разказа на своя стопанин

как е видял да лежи с хемонийски младеж Коронида.

Чул за измяната Феб, от челото му лавърът падна,

веселостта си, цвета си, чукчето за звън на китара

богът изпусна, избухна в гърдите му необуздан гняв.

Грабна доспеха си вечен — изви на лъка си рогата,

опна го и със стрелата непредотвратима прониза

тази гръд, дето преди бе до своята често притискал.

Охна улучена тя. Щом желязото вбито изтръгна,

пурпурна кръв ороси ослепително бялото тяло.

„Фебе — извика, — вината пред тебе аз нека изкупя,

но да родя по-напред. Ще издъхнем сега ведно двама.“

Повече нищо. С кръвта наведнъж й изтече животът,

Смъртната леденина овладя бездиханното тяло.

Ах, за жестоката казън се кае любовникът късно!

Себе си мрази, защото е чул и внезапно избухнал,

птицата, що го принуди измяната той да узнае —

извор на мъката, — мрази, лъка си, ръката намразва

заедно с тези стрели, към които припряно посегна.

Топли с прегръдка трупа, със старания късни заляга

да победи ориста, лекове безполезно опитва.

Но като вече видя, че напразен е всякакъв опит —

кладата бързо расте, ще гори върху смъртния огън

тялото, — тежка въздишка (не бива лицата небесни

да овлажняват сълзи) из гърдите дълбоко изтръгна.

Не другояче телица изстенва, когато съгледа

как слепоочната кост на бозайното нейно теленце

с удар звънтящ край ухото отдясно троши с мах топорът.

После гърдите обля с аромати, но тя не усети,

сетен път той я прегърна, възвърна честта й дължима.

Но не жела в пепелта да изтлее самото му семе

и го от пламъка Феб, от утробата майчина грабна

и в пещерата самин при двоякия Хирон отнесе.

А пък на гарвана вместо награда за точния донос

Феб Аполон забрани да остава сред белите птици.