Овидий
Метаморфози (117)

Смъртта на Орфей

Докато с песни подобни певецът тракийски обайва

и зверове, и гори и повежда скали да го следват,

ето киконски невести, гръд в опиянение скрили

в кожи на диви животни, от връх на рътлина съглеждат

как си напева Орфей съпровожда със звънките струни.

От тях една, като вее косите си в лекия въздух

„Ей го — извиква, — ей кой ни презира!“ — и тирса

запраща

право по звучния лик на сина Аполонов, певеца.

Ала листатият жезъл не рана отвори, а белег.

Вместо с оръжие втора си с камък послужва, но той е

още в летежа надвит от съзвучните песен и лира

и сякаш моли за прошка за толкова бясната дързост,

ляга му той пред краката. Расте безогледната свада,

мярката тя надминава, владей Еринията бясна.

Всичките удари би песента укротила, но страшен

вик ведно с витите цеви на берекинтийските флейти,

ек от тимпани и плясък, бакхически възгласни вопли

струнния звън заглушиха, скалите най-после тогава

поаленяха с кръвта на певеца и стихна гласът му.

Първо менадите в буйство разкъсват безчетния орляк

птици, змии, зверове, от гласа на Орфей несъвзети,

и тъй лишават певеца от цялата зрелищна слава.

И към Орфей се обръщат, ръцете си окървавили,

те се тълпят като птици, които са денем видели

нощната сова да пърха, тъй в амфитеатъра става,

дето обречен еленът ще падне за плячка на псета

в здрача въз жълтия пясък. В певеца безмилостно хвърлят

раззеленелите тирси, за друга цел предназначени,

буци запращат едни, а пък други — прекършени клони,

кремъци — трети, и никак те не утоляват беса си.

Тъкмо наблизо волове браздяха с лемежи земята,

ненадалече селяци залягаха с пот изобилен

за урожая и с мишци копаеха твърдата почва.

Щом се задава роякът, разпръсват се с бяг и оставят

те на труда сечивата — лежат в опустелите ниви

пръснати тежки мотики и кирки, и дълги лизгари.

В своето буйство жените ги грабват и скоро разкъсват

бици с грозящи рогове и пак към певеца се втурват

да го погубят. Той дига ръце и за пръв път тогава

думи напразно изрича, че нищо гласът му не трогва.

Те го кощунно посичат. О Юпитере, из устата,

слушана от канарите, разбирана от зверовете,

литна навънка душата, издъхната във ветровете.

Жалят за тебе, Орфее, тълпите от диви животни,

тъжните птици, горите, които са следвали често

твоята песен, безлистно дървото, отпуснало клони,

заедно с тях камънакът. Реките от собствени сълзи —

казват — прелели. Наяди тогава, дриади облекли

чернообшити одежди и пуснали волно косите.

Бе на парчета разсят. Ти му, Хебре, главата прие и

лирата, ала — о чудо! — доде сред реката се носят,

лирата някак печално ехти и печално езикът

шепне, макар без душа, и отвръщат в печал бреговете.

Вече далеч от реката си родна те плуват в морето

и се добират едва до лесбийския бряг на Метимна.