Овидий
Метаморфози (152)

Кирка

И той започна: „Царува Еол над морето тускийско —

той, на Хипотес синът, ветровете в тъмница удържа.

Тях дулихийският вожд бе получил натъпкани в бичи

мях — удивителен дар! — и при благоприятния вятър,

след като девет дни плава, съгледа земята желана.

Щом след деветия ден се надигна отново Аврора,

пламнаха всички другари от завист и жажда за плячка —

търсейки злато, отнеха завръзките на ветровете.

Те по вълните, веднъж прекосени, назад ги отвяха

и се завърна съдът на брега на еолския властник.

После пристигнахме — рече той — на лестригойския Ламос

в стария град. Антифат управляваше тези предели.

Бях изпроводен при него със спътници двама другари.

С бягство едва се спасихме единият спътник и аз, но

третият скоро обагри с кръвта си устата престъпна

на лестригона. В бега Антифат ни подгонва, насъсква

цели тълпи. Надошли, по нас мятат скали и дървета,

Чълните те потопяват и с тях потопяват мъжете.

Само един се спаси с Одисея и мене на борда.

Страдахме страшно, задето загубихме толкоз другари.

В жал и тъга се добрахме до тези предели, които

виждаш далече оттук (отдалече, повярвай ми, трябва

островът, виден от мен, да се гледа!). Троянецо най-прав,

син на богиня — не трябва, Енее, да бъдеш наричан

враг след войната, — отбягвай цирцейския бряг, чуй

съвета!

Щом на брега на Цирцея привързахме чълна, и ние

в спомена за Антифат и циклопа свиреп не желахме

да продължаваме. Кой да отиде в палата незнаен,

жребият определи — мен и верния Полит посочи

жребият, и Еврилох, освен тях и пияча Елпенор,

със осемнайсет другари да тръгнем към двора на Кирка.

Щом приближихме и спряхме пред къщния праг,

дотърчаха

хиляди вълци и мечки сред вълчата гмеж, и лъвици.

Те предизвикваха ужас, но бяха животните кротки,

никое не причини на телата ни някаква рана.

Махаха само опашки ласкателно сякаш за поздрав,

около нас се умилкват и ходят, доде ни поемат

и ни повеждат робини през атрий с постелка от мрамор

към господарката. Вътре в красивата зала седеше

тя върху трона тържествен, облечена в пищна одежда

и припокрила главата със златообвезано було.

С нея седят нереиди и нимфи, но с пръсти чевръсти

никаква вълна не влачат, ни нишки послушни пресукват.

Само подреждат треви и цветя, разпилени безредно,

в кошнички грижно наслагват и злакове с багри различни.

Кирка наглежда труда им. Тя знае на всичките листи

ползата и по какви съразмерности те се размесват,

всичките злаци отмерва сама и сама проверява.

Щом ни съгледа и поздрав поднесе и поздрав получи,

дружески поглед ни хвърли, гласът й ни даде надежда.

Да опекат ечемични зърна, да ги смесят нарежда

заедно с вино и с мед и със мляко сгъстено, но тайно

сокове сипва, които прикриваше тяхната сладост.

Чашите ние поехме от нейната свята десница.

Щом със засъхнали жадни гърла ги опразнихме скоро

и ни докосна косите ужасна богинята с жезъл —

срам ме е да го разказвам, — покривам се е твърда четина,

секва речта ми, не думи, а тъпо грухтене издавам.

С цяло лице се превих към земята и вече усещам:

надебелява устата ми в длъгнеста яка муцуна,

шийките мускули бъбнат, с ръцете, които доскоро

пълната чаша държаха, започнах да тъпча земята.

С моите другари по мъка — тъй силна магията беше —

пъхнати бяхме в свинарник. Единствен — видях го —

запази

стария вид Еврилох, неприел питието единствен.

Ако не бях му го блъснал, завинаги щях да остана

четиноносна гадина, не щеше да дойде при Кирка

уведомен Одисей за отплата на злото ужасно.

Бялото биле му даде киленският мироносител:

«Моли» — така го зоват боговете — цвят бял от чер корен.

Сигурен с него и също предпазен с небесни съвети,

влиза в палата на Кирка, поканен с коварната чаша.

Щом се опитва косата му с жезъла тя да докосне,

той я отблъсва и меча изтръгнал, я в уплах довежда.

Стискат ръце за обет и приет въз леглото на Кирка,

зестра поисква й той на другарите прежния образ.

С по-добър сок от незнайна трева ни веднага поръсва,

с удар на жезъл обратен докосва ни тя по главата.

Пее напеви, противни на прежните пети напеви.

Колкото повече пее, ни повече отземи вдига

и ни възправя, опада ни косъмът, чезне ни врязът

на двукопитния крак и ръцете ни пак се повдигат.

Всеки прегръща разплакан разплакани свои другари

и на врата на водача увисваме, без да говорим

друго, преди да му ние признателността си изкажем.

Там престояхме година и в този престой дълготраен

много с очи съм видял и с ушите си много съм слушал.

С многото друго ми тайно разказа едната девойка —

четири нейни робини помагаха в тези магии.

Докато с моя водител се усамотяваше Кирка,

в светия храм ми показа тя образ на юноша строен,

ваян от снежнобял мрамор, накитен богато с гирлянди,

а на главата му горе бе кацнал кълвач, пак изваян.

Кой и защо се почита в свещения храм, аз поисках

да разбера и защо тя кълвач на главата си носи.

Слушай — започна, — и ти ще узнаеш мощта, Макарее,

на господарката моя. Внимателно разказа слушай.“