Овидий
Метаморфози (151)

Циклопът

Докато всичко Сибила по стръмния път му разказва,

ето героят троянски Еней из стигийското царство

стига в евбейския град и подир обичайната жертва

той към брега, ненаречен на дойката още, поема.

Тук неритийският мъж Макарей се поселил, другарят

на Одисея страдален, след тягостни дълги неволи.

Някога той бе видял сред скалите на Етна залутан

Ахеменид и внезапно открил го повторно, се смая,

дето все още е жив, и възкликна: „Кой — случай ли,

бог ли,

Ахемениде, те пази? Нима върху борд чуждестранен

плаваш ти, грай? Накъде направлявате вашия кораб?“

И на въпроса отвръща, не вече навлякъл си дрипи,

Ахеменид, и не вече прибол си наметката с тръни:

„Нека наистина видя за втори път аз Полифема,

още устата с бълвочи от кърви човешки да видя,

ако от него е по-скъп за мене домът ми и бордът

на Одисей, ако тача по-малко Еней от баща си!

Нивга не ще му се аз отплатя, да му дам дори всичко!

Ако говоря и дишам, и гледам сияйното слънце

върху небето, нима ще съм неблагодарен, нечестен?

Негово дело е, дето не глътна пастта на циклопа

моето тяло. Дори да напусна сега светлината,

сигурно в гроб ще ме спуснат, но не и в циклопското

гърло!

Що на душата ми беше, когато в страха си загубих

всякакъв дух и кураж, като гледах, от вас изоставен,

как ви отнасят вълните? Бих викнал, но спря ме

боязън

да ме не чуе врагът. И без друго на вашия кораб

щеше с вика Одисей да навреди! Видях как преметна

от планината ломена огромна скала сред вълните.

Още веднъж аз видях как захвърли с гигантска десница,

сякаш метателен уред изстреля, внушителен камък.

Страх ме обзе да не би от скалата или от вълната

да ни потъне съдът — бях забравил, че вече не съм там.

Щом се изплъзнахте вие чрез бягство от близката гибел,

той, разфучал се от ярост, се втурва по цялата Етна

и от светлика лишен, преопипва с ръка дървесата,

по канарите се впуска, ръце, от гнойта омърсени,

той към морето протяга, проклинащ ахейското племе:

«О, ако случай — извика — ми тук доведе Одисея

или пък негов другар, да излея въз него гнева си,

да му утробата схрускам, с десницата да му разкъсам

тялото живо, кръвта да ми цялото гърло напълни,

ставите да му изпраскат, под моите зъби сломени!

Дребна остава за мене, нищожна щетата с окото.»

Извергът рече това, пък и повече. Тръпна, бледнея,

докато гледам лицето му, още оплескано с кърви,

гледам ръцете жестоки и празния кръг на окото,

тялото, още брадата, сплъстена от кърви човешки.

Гледам с очите смъртта, тя най-малката бе от злините,

мислех: сега ще ме сграби и вече в утробата своя

моята той ще натъпче. В душата ми тозчас изплува

прежната гледка, когато натръшква той върху земята

три пъти, четири пъти телата на двама другари,

после, отгоре им легнал по нрава на лъв рунтавеещ,

къса червата с месата и костите с белия мозък

и полуживото тяло натиква в търбуха си жаден.

Тръпки от страх ме обзеха. Сковах се безкръвен, печален,

виждах как дъвче и как след това из устата повръща

кървави гозби и бълва във виното киснали залци.

Виждах, че тази съдба и за клетия мене се готви,

много дни аз се спотайвах, при най-малък шум

затрепервах,

хем се боях от смъртта, хем смъртта непрестанно желаех,

само със жълъди, листи, треви си залъгвах стомаха,

сам, беззащитен, отчаян, попаднал на мъст и на гибел.

Но подир време видях отдалече ей този тук кораб,

с жестове помощ потърсих, до морския бряг се притичах,

и съжален, грай така бе приет на троянския кораб!

Ти пък, приятелю скъп, разкажи ми какво сте понесли

ти и водачът с отряда, оставил се с теб на морето.“