Овидий
Метаморфози (47)

Андромеда

Беше затворил Еол ветровете в тъмницата вечна

и на небето високо лъчистият Луцифер блесна,

канещ към труд. На краката отново Персей си завързва

вляво и вдясно перата, препасва извития меч и

с глезени, тъй окрилени, запорва прозрачния въздух.

Много народи отдолу от двете страни отминава

и етиопското племе в полята цефейски съзира.

Там Андромеда по воля на несправедливия Амон

бе изкупителна жертва за думи на своята майка.

Щом я съгледа с ръце върху твърда скала приковани,

Абантиад (ако тя не проливаше сълзи горещи

и ако лекият вятър не вееше нейните къдри,

би я помислил от мрамор творба) несъзнателно пламна.

Смая се и удивен от вида на изящната хубост,

щеше насмалко да спре да размахва криле из ефира,

слезе и рече той: „О недостойна за тези вериги,

ала достойна за тези, които обвързват сърцата,

моля те да ми откриеш земята си, своето име

и във вериги защо си.“ Девойка, мълчи тя, не смее

да заговори мъжа и на драго сърце би закрила

лик благонравен с ръцете, но беше привързана яко.

Само, което можа, си напълни очите със сълзи.

Но да не би да изглежда, че своя вина премълчава,

след като той настоя, и страната, и своето име,

на красотата си как се осланяла нейната майка

тя му разкрива, но още преди да му всичко разкаже,

шумна внезапно вълната: от дълбочината безмерна

дигна огромно животно гърди върху плоскост обширна.

Виква момата. Дотичва печален бащата и с него

майката, двамата клети, но майката с повече право.

Но те донасят не помощ, а сълзи и вопли, достойни

за това време, и вкопчват се за прикованото тяло.

А пришълецът така заговори: „Ще имате дълго

време за сълзи, а кратък е срокът да бъде спасена.

Но ако аз я поискам, на Юпитер син и на тази,

що с плодовитото злато в тъмницата Юпитер ръсна,

аз — Персей, победил змиекосия изрод Горгона,

дръзнал да поря ефира с крилете, разперени широм,

сигурно зет предпочитан ще бъда. Към тези достойнства

мога и подвиг да сторя при волята на боговете —

щом с доблестта си от смърт я спася, да е моя, предлагам.“

Те са съгласни (нима би се друг колебал?) и се молят,

и му обричат за зестра, родители, своето царство.

Както чевръстият чълн с обкования клюн на носа си,

тласкан от потните мишци младежки, бразди по вълните,

тъй и зверът под напор на гърдите зацепва водата.

Толкова бе от скалата далече той, колкото може

връв балеарска да метне оловната топка, когато

с крак поривисто героят от земната твърд се оттласка

и се издигна до облак. Щом зърна човешката сянка

върху морето, зверът забесня над видяната сянка.

Както кога отвисоко на Юпитер птицата види

змей на открито поле тъмносиния гръб да прилича,

тя изотзад го напада, ужасна паст той да не свърне,

в шията люспеста тя ненаситните нокти забива,

тъй Инахидът се спусна през въздуха с шеметен полет

и във гърба на ревящия звяр откъм дясното рамо

втъкна желязото чак до самата му кука превита.

Тежко ранен, ту високо във въздуха той се издига,

ту под водата се гмурка, след туй се обръща подобно

разсвирепял се глиган посред хайка от лаещи псета.

Оня с чевръсти криле кръвожадната паст му отбягва,

дето пък може — гърба му, осян с раковините кухи,

или ребрата му, или опашката, дето тънее,

както у риба трупът, сърповидният меч му посича.

Пурпурна кръв сред потопи вода из устата си сълза

страшният гад и овлъгват, и тегнат от пръски крилата.

Вече не смее Персей на сандалите, гизнали вече,

да се осланя, но вижда скала — тя върха си подава

при уталожена шир, а при бурно море се залива.

В нея опрян — за върха на скалата с левица се хваща, —

три пъти, четири пъти желязото в хълбока вбива.

Радостен ек огласява брега до дворците високи

на боговете. Ликуват бащата Цефей с Касиопа,

че е героят спасил и закрилил дома им, признават

и го прогласят за зет. От веригите освободена,

тяхната щерка пристъпя — причина и дар за борбата.