Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Аполон и Дафна

Първата обич на Феб бе пенейската Дафна, която

сам Купидон разгневен, а не слепият случай му даде.

Тъкмо делиецът, горд, че е дракона смазал, го зърна

как на лъка тетивата огъва, и с присмех му рече:

„Ах, закачливо момче, за какво ти е остро желязо?

Повече този товар би отивал на моите плещи,

аз да ранявам звера, да улучвам врага безпогрешно,

аз, който скоро сразих със стрели многобройни Питона,

бухнал отровен търбух върху толкова югера проснал!

Задоволявай се ти да разпалваш чрез факела само

обич, на мен непозната — не гледай към моята слава!“

А на Венера синът отговори: „До всичко да стига

твоят лък, Фебе, от моя не можеш избягна. Тъй както

всички животни пред бога, пред моята слава бледнееш.“

Рече и с мощен размах на крилете раздра той ефира,

пъргаво сложи нога на обраслия връх на Парнас и

две от стрелите избра из колчана претъпкан, с различна

сила: едната рушаща, а другата будеща обич.

Тази, що буди, от злато блести на върха с остротата,

тази, която руши, е с олово в цевта си и тъпа.

Втората мята Амур към гръдта на пенейската нимфа,

първата във Аполона до костния мозък забива.

Той я залюбва в мига, от самото му име тя бяга,

само из пусти гори се развлича с гонитба на дивеч,

за да съперничи там на девицата вечна, на Феба —

само с повезка държи разпилените свои къдрици.

Не от един пожелавана тя, отклоняваше всички.

Плаха пред кой да е мъж, в непристъпни усоища броди,

към Хименей, към Амур и към брака съвсем равнодушна.

„Дъще — говореше често баща й, — дължиш ми ти зетя!“

„Дъще — говореше често баща й, — ти внуци дължиш ми!“

Тя пък, престъпен е сякаш, сватбарския факел презира.

Руменината на свян й облива лицето, увисва

тя на врата на баща си с гальовни ръце и се моли:

„О, позволи ми, най-скъпи родителю, дева да бъда

вечно! Това позволи на Диана и нейният татко.“

Вярно е, той се склони, но на теб красотата отказва

туй, що желаеш! Възпира ти волята твоята прелест.

Нея от пръв поглед Феб заобиква и страстно задиря,

той се надява в блена си, че този оракул го мами.

Както стърнище гори подир жътва на класове зрели,

както плетът се подпалва — щом пътник нехаен наблизо

факел понесъл или незагаснал го призори хвърлил, —

също тъй богът пламти, тъй в гърдите му огънят лумва

и любовта безнадеждна той храни с напразна надежда.

Гледа косите й той, по тила й безредни, и мисли:

сгладена как би била? На очите й, огнено светли,

спира — небесни звезди, и се в устните вглежда. Но само

да съзерцава ли той? И ръцете й, пръстите хвали,

и раменете й хвали — до над половината голи.

Все пак го повече блазни, което е скрито. Тя бяга

по-бързолетна от лъх, не запира пред тези му думи:

„Нимфо Пенеева, моля, почакай, не враг те преследва!

Нимфо, спри! Агнето тъй от вълка, от лъва тъй сърната,

гълъбът тъй с треперящи крила от орела избягва —

всяко страни от противник. А аз те преследвам от обич.

Горко ми! Само дано се не спънеш, крачето си мило

да не одраскаш о храст, да ти стана причина за болка.

Грапав е пътят, по който търчиш. По-уморено тичай,

чуй ме! Бега си възпри, по-умерено аз да те следвам!

Но на кого се харесваш, изслушай. Не съм аз планинец,

нито съм рошав пастир, да подкарвам стада и добитък.

О, ти не знаеш, безумна, не знаеш кого ти отбягваш

и затова ме отбягваш. На мене делфийската област

и крепостта на Патара, и Кларос, и Тенедос служат.

Юпитер мене роди. Прорицават чрез мене сегашно,

минало, бъдно. Чрез мен нагласяват за струните песен.

Точна е мойта стрела, но е още по-точна от нея

друга, която ранява в спокойна гръд право сърцето.

Аз лековете открих. «Помагач» ме зоват на земята.

И на тревите мощта е на моята воля покорна.

Ах, но защо ни една от тревите любов не лекува!

Вредом изкуството мое помага, на мен не помага!“

Повече щеше да каже, ала на Пенен дъщерята

в смут изоставя и Феб, и речта, незавършена още.

Дивна изглежда и тъй. Ветровете й тялото голят

и от насрещния лъх й пърпори развятата дреха.

Полъхът палав назад й отмята и вее косите.

Бягството по я краси. Не изтрайва младежът божествен

повече лъстни слова да пилее и дето го тласка

сам Купидон, ускорява бега подир нейните стъпки.

Както в открито поле отдалеч забелязало заек

галското псе — то за плячка търчи, за избава той бяга,

сякаш застига го то и ха-ха да си ноктите впие,

ето, изопнало врат, му докосва и лапите вече,

заекът се колебае — дали е застигнат? — избързва

и от пастта се изскубва, която го вече захапва,

тичат тъй бог и мома: от надежда той, тя от уплаха.

По-бърз е все пак, когото Амур е с криле подпомогнал.

Той й не дава покой, до гърба на бегачката стига

и му облъхва дъхът по тила разпилените къдри.

Сили загубила тя, побледняла, от трудния бърз бяг

капнала: „Земьо — мълви, — разтвори се, или чрез

промяна

образа мой погуби, прекалено ме с него желаят.“

(Втора версия на оригинала, може би от Овидий:

В немощ от трудния бяг, щом съзря тя вълните пенейски,

„Помощ, мой татко — мълви, — ако имате сила реките,

образа мой погуби, той страдания само ми носи.“)

Рече молбата едва и вдървеност я тежка обхвана.

Нейните нежни гърди незабавно с кора се покриват,

нейните къдри в листа се разрастват, във вейки ръцете.

Висва кракът, досега тъй чевръст, в коренище лениво.

Скрива главата върхът. Прелестта й едничка остава.

Феб и в дървото я люби. На ствола възлага десница —

и под кората му нова как бие сърцето усеща.

Тяло са клонките сякаш, в прегръдка с ръце ги обвива,

ствола целува, дървото, и то на целувка не скланя.

Богът възкликва: „Щом моя съпруга не можеш да бъдеш,

сигурно мое дърво ти ще бъдеш. Аз вечно ще кича,

лавъре, с тебе косите, колчана и своята лира.

Вождове в Лациум ти ще красиш, щом триумф прогласява

радостен зов, Капитола щом шествие дълго възкачва.

Ти като най-верен страж ще стоиш пред вратите на Август

и неотклонно ще бдиш над венеца от дъб по средата.

Както у мене растат по младежки на воля косите,

вечно листака носи, постоянния почетен накит.“

Свърши речта си Пеан. За съгласие клонки поклаща

лавърът. Не връх дървото, главата си сякаш привежда.