Овидий
Метаморфози (53)

Пиреней

„Дружка на нашия хор ти, Тритония, щеше да бъдеш,

ако към висши дела те не водеше твоята доблест —

истина казваш и с право дома ни и делото хвалиш.

Имаме жребий щастлив, стига сигурни ние да бяхме,

но (на злосторника нищо не е забранено) от всичко

тръпнат сърцата момински. И днес пред очите си виждам

страшния мъж Пиреней и не съм се напълно съвзела.

Беше дивакът с тракийска войска завладял и Давлида,

и равнината Фокида, да властвува противоправно.

Тръгнали бяхме за храма в Парнас. Той ни срещна по пътя

и се престори, че тачи божествеността ни, и рече:

«О, Мнемониди (защото позна ни), поспрете за малко!

Без колебание, моля, в дома ми при лошото време

и при дъжда (дъжд заплиска) елате. И в по-бедни хижи

влизат небесните често.» От буря и думи склонени,

ние съвета приехме и влязохме в атрия с него.

Скоро дъждът преваля, Севернякът надви над Южняка,

мрачните облаци той от небето, пак ведро, подгони.

Тъкмо да тръгнем навън, Пиреней си вратите затваря,

готви се да ни насили. Убягнахме ние с крилете,

той върху стръмния покрив се качва, готов да ни следва:

«Дето е вашият път — се провиква, — и моят там води.»

И от високата кула безумен стремглаво се хвърля,

но на лицето си пада, сдробява си черепа, мре и

върху земята се просва, с престъпната кръв я обагря.“

Музата свърши. Дочу се от въздуха пърхане птиче,

и ние поздрав и глас от високите клони отгоре.

Дигна очи дъщерята на Юпитер, за да открие

толкова ясния зов, тя го мисли за говор човешки.

Вяха туй птици, които оплакваха своята орис —

свраки, накацали, девет на брой, подражаващи всичко.