Овидий
Метаморфози (62)

Арахна

Повест след повест Палада изслуша, похвали надпева

на аонийските музи, гнева им призна и си рече:

„Малко е други да хваля! Но нека и мене да хвалят!

Без наказание друг с божеството ми да се не гаври!“

И в участта на Арахна, меонката, взря се, дочула,

че във вълнарския труд й оспорва тя първото място.

Не с произхода си беше прочута, не с родното място,

но чрез едничък похват. Колофонецът Идмон, баща й,

в сока на охлюв фокейски топеше попивната вълна.

Мъртва бе нейната майка, но водеше, както мъжът й,

тя потекло от народа. Спечели с упорство Арахна

почетно име по всички лидийски градчета, макар че

беше от незнатен род и живееше в малка Хипепа.

Нерядко, да наблюдават омайното нейно изкуство,

бяха напускали нимфи лозята на своя Тимол и

Место пактолските нимфи напускали бяха реката —

гледаха с пълна наслада не само готовата тъкан,

но изработката също — изкусница беше момата,

или кога на кълбета мотаеше грубата вълна,

или когато къделя и дело оправяше с пръсти,

та след развличане бавно да бухнат подобно на облак,

или когато въртеше вретеното с ловкия палец,

или красеше с игла, от Палада научена сякаш.

Тя го отрича, такава учителка тя не признава:

„Да се преборим! — извиква. — Надвита, бих всичко

понесла!“

Старчески образ приема Палада, на чело полага

видимо бели коси, на тояжка крепи се превита

И заговорва: „Не е за отхвърляне всичко, което

носи дълбоката старост. С годините опитът иде.

Моят съвет не отхвърляй! Стреми се към слава едничка,

че между смъртните ти обработваш най-опитно вълна.

Но преднина на богинята дай и за дръзките думи

прошка смирено поискай. Простила би, щом я помолиш.“

С поглед навъсен оставя Арахна начената нишка,

сдържа едва тя ръката, гнева си с лицето издава

и отговаря така на привидния образ Паладин:

„Идеш загубила разум, сломена от старост дълбока!

Вредно е да се живее тъй дълго. Глупешките думи

пред дъщеря и снаха, ако в къщи ги имаш, разправяй.

Аз съм достатъчно умна. Съвсем не си въобразявай,

че ти приемам съвета — на стария възглед оставам.

Що тя не дойде сама? Състезание с мен що отбягва?“

„Ето я!“ — викна Палада, отмахна старешкия образ

и се показа богиня. Посрещат я с почит и нимфи,

и мигдонийски невести. Не стряска се само момата.

Въпреки всичко тя скочи и тозчас обля й лицето

руменината, и пак се загуби, тъй както се багри

в пурпур небето, когато ранила изгрява Аврора

и не след дълго, когато се слънцето вдигне, бледнее.

Но тя не се преклонява, от глупава жажда за слава

на гибелта си връхлита. Минерва не я отклонява,

вече не я увещава, надварата тя не отлага.

Без да се бавят, и двете на разни места разполагат

станове и върху тях най-изящната прежда обтягат.

Станът е стегнат с кросното, отделя основата бърдо,

напреки с остри совалки провира се средният вътък,

който ръцете редят, между нишките той се провира

и от зъбците на гребен насечен се вбива след тласък.

Двете залягат на стана, загърнали с дреха гърдите,

движат похватно ръце, в ревността си не сещат умора.

Пурпурни нишки, които в тирийски котел са топени,

там се тъкат ведно с нежни, едва доловими отсенки,

както когато лъчите на слънцето в дъжд се пречупват:

в дълга извивка дъгата обагря небето просторно

и на различни пространства сияят със хиляди краски,

по от окото отбягват местата на техния преход —

дето е допирът, същ е цветът, но е в края различен.

Още втъкават и двете конците от ковкото злато,

повествования древни в платната си те натъкават.

Вплита Палада скалата на Марс въз Кекропската крепост

заедно с древния спор, кой да наименува земята.

Седнали върху престоли дванайсет небесни, в средата

Юпитер, във величаво спокойствие, от боговете

всеки различен. Лицето на Юпитер е господарско.

Морският бог е възправен и удря с източен тризъбец

върху неравния зъбер. От раната на канарата

бликва море, та залогът за него града да спечели.

Дава на себе си щита, и крепкото копие дава,

дава на лоба си шлема, гърдите егидата брани.

Изобразява как с удар на нейното копие никне

изпод земята сребриста маслина с маслинки по клони,

как се дивят боговете. С победата свършва творбата.

Да се поучи Арахна, съперница в нейната слава,

що за отплата я чака за нейната дързост безумна,

четири ъгли в платното изпъстря със четири спора,

ярки по своите багри, украса от фигурки малки.

Първият ъгъл съдържа Родопа тракийката с Хемус,

днес планини мразовити, а смъртни тела в старината,

дръзнали да се зоват като първите от боговете.

Вторият ъгъл съдържа печалния край на онази

майка пигмейка — Юнона отсъди да стане на жерав,

на състезание бита, с народа си тя да воюва.

И Антигона рисува, тя дръзна веднъж да се мери

и със самата велика Юнона. Царица Юнона

я преобърна на птица. Ни Илион злото премахна,

ни Лаомедон, баща й. Навлича крила и сама си

с тях одобрително пляска, бял щъркел, тя с човката трака.

В ъгъла, който остава, заема сиротен Кинирас,

вижда се как стъпалата на храма прегръща — телата

на дъщерите си, свлечен на камъка, сълзи пролива.

После опасва ръба с миротворни маслинени вейки,

по обичая творбата завършва с дървото свещено.

А меонийката влага Европа, от мнимия бичи

образ подмамена. Живи са сякаш вълните и бикът,

гледа момата назад към земята, която напуска,

дружките вика на помощ, бои се от допир с водата,

с нейните пръски, и дига нагоре сандалите плаха.

Влага орела — той сграбил Астерия, тя противи се,

влага и Леда — как тя под крилете на лебеда ляга,

влага как Юпитер, скрил се под мнимия образ на сатир,

с двойния плод оплоди на Никтей миловидната щерка,

как, като Амфитрион доближи, тиринтийке, до тебе,

в злато измами Даная, във огън и плам Азопида,

в пъстра змия Деоида, във вид на пастир Мнемосина,

вмества тя също и тебе, Нептуне, във вид на юнец див

пред еолийската дева, като Енипей ти създаваш

на Алоей синовете, в овен Бизалтида прелъстваш,

теб като кон възприе златокосата благостна майка

на плодовете, във вид на пернат змиекосата майка

на хвърковатия кон, Меланто пък делфин те понесе.

Вярно предава лицата на всички и възпроизвежда

вярно местата: стои там и Феб под селяшкия образ:

лъвската кожа тук носи, а там е с крилете на ястреб,

като пастир запленява той на Макарей дъщерята

Иса, как Либер, превърнат в лоза, прелъсти Еригона

и как Сатурн като кон сътвори двутелесния Хирон.

В края на своята тъкан, където кенарът теснее,

влага цветя, между тях натъкава бръшлянови клонки.

Ни завистта, ни Палада упрекнали биха творбата,

но уязвява успехът бойкинята руса Минерва

и тя раздира платното с втъканите страсти небесни,

после с киторската пръчка, която държеше, по чело

перва три, четири пъти момата на Идмон Арахна.

Клетата не издържа и безстрашно с въжето си стегна

шията. Но милостива Палада я сне от въжето.

„Все пак живей, но виси занапред, нечестивке! — й рече. —

Тази присъда — да бъдеш за бъдното смутна, изричам

още за целия твой род и твоите внуци далечни!“

После отстъпи и ръсна й сок от Хекатино биле.

Ето че нейните власи от допира с тъжните пръски

чезнат веднага, след тях и носът, и ушите й чезнат,

най-малка става главата, смалява се цялото тяло,

вместо краката увисват встрани отънелите пръсти.

Инак е всичко търбух и от него излъчва тя нишки

и като паяк подхваща предишното свое изкуство.