Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Бойците на Диомед

Освобождават въжата, скрепени за тревния насип,

и изоставят дома на богинята с лошото име

и хитростта й, в леса устремени, където засенен

тъмният Тибрис се влива по жълтия пясък в морето.

Тук на Латина, на Фаун сина, дом и щерка той взема,

но не без Марса. Подема той кръвопролитната битка

с бойкото племе. Невеста обречена лудо Турн брани.

Сблъсква се с Лациум цяла Тирения, дълго се търси

в неуморимите битки победа, спечелена тежко.

С външна подкрепа си всеки мощта заякчава: мнозина

рутулска рат укрепяват, мнозина троянския лагер,

но ненапразно Еней се яви в крепостта на Евандър,

Венул пък — пред Диомед, пред беглеца, в града му —

напразно.

Дигна наистина той в областта на япигеца Даун

силни стени и държеше земята, получена в зестра.

Пратеник, Венул изпълва поръката на Турн и моли

за помощта. Но войската отказва етолският херос —

той не желал да се дигне, да дигне мъжете на тъста

в бран, ни да въоръжи от числото на своите хора

някого. „И да не би за лъжа да помислите всичко,

ако и да си възвръщам със спомена горката мъка,

ще издържа да разкажа. Щом гордият Илион рухна,

щом оплячкоса данайска десница благата пергамски

и нарикийският войн, от девица девицата грабнал,

тази отплата, която заслужи, на всички прехвърли,

нас ветровете отнасят, нас пръсват враждебни вълните,

мълнии, мрак и стихии, гнева на морето, небето

носим данайците, и — Кафарея, върха на бедите.

Премного да се не бавя по низа на скръбните случки:

сълзи за Гърция щеше дори и Приам да пролива!

Но с милостта си избави ме оръженосна Минерва

и от вълните изтръгна. И пак ме от роден край гонят.

Помнеше още Венера, хранителна, старата рана

и тя потърси отплата — такива неволи понесох

аз по вълните, такива неволи по битки на суша,

че неведнъж назовавах щастливци другарите мои,

дето покрай Кафарея негостоприемен ги буря

всички втопява в морето. Защо с тях и сам не потънах?

В бран и вълни претърпели най-лошото моите войни,

молят обезкуражени да свърши скитнята, но Акмон,

сприхав по нрав, при това озлобен от злината, извиква:

«Има ли повече нещо, мъже, да отказвате вие

да понесете? Нима Китерея ще може да стори

(воля й) повече нещо? Доде се боим от по-лошо,

трябва да чакаме рани. Когато най-тежкото дойде,

бяга страхът. На върха на бедата сме вече спокойни.

Нека тя чуе и нека другарите на Диомеда

всички да мрази докрая. Но тази омраза презряхме

всички — огромната сила изкупихме толкова скъпо.»

С тези слова предизвиква Венера, без туй разлютена,

Акмон от Плеврон, гнева й възбужда и повече нали.

Хвалят малцина речта. Мнозинството приятели мъмрем

Акмона за дързостта му. Поисква той да ни отвърне,

но му тънее с гласа на гласа му каналът, косите

стават пера и с перата обраства му новата шия,

още гърбът и гръдта, а с по-дълги пера се обличат

плещите, докато в леки крила му се лакътят свива.

Пръстите повече място заемат в крака, вроговена

вече твърдее устата, на края заострена в човка.

Гледат го смаяни Идас и Лик, и Никтей, и Рексенор,

също Абант му се чуди, додето се чудят, приемат

съшия образ и те, по-големият брой от състава

литват нагоре и пляскат с крилете си покрай греблата.

И ако искаш да знаеш от кой вид са редките птици:

ако не лебеди, те са до белите лебеди близки.

И отстоявам едва столнината и сухата почва,

зет на япигеца Даун, с нищожния брой оцелели.“