Овидий
Метаморфози (167)

Питагор

В Кротон живееше мъж, произхождащ от Самос. От Самос

и от деспотите беше беглец и тиранство намразил,

беше той волен изгнаник. Достигна с ума боговете,

отдалечени, макар на небето, и с вътрешен поглед

схвана, което от хорски очи е природата скрила.

Щом като всичко изследва със зорката грижа и мисъл,

той го на други предава и пред ученици смълчани

и възхитени показва причината и произхода

на необятния свят, поучава природата що е,

що е бог и откъде и снегът, и гърмът произхожда,

Юпитер ли или сприя громоли из облак раздиран,

що разлюлява земята, по кой закон тичат звездите,

още и всяка потайност. Осъждаше пръв обичая

да се ядат животински меса и с такива поуки

пръв възвестяваше мъдрост, от хората невъзприета:

„Не замърсявайте, смъртни, телата си с ястия скверни!

Расне пшеница и тегне по клоните плод изобилен

и по лозите пъстреят налетите гроздове тежки.

Има и благостни билки и други, които на огън

скоро омекват сварени, и никой не ще ви отнеме

млечния сок и меда с аромата на мащерка цветна,

щедра земята предлага богатства и блага прехрана,

тя ядива подарява без капчица кръв, без убийства.

Само животните ситят глада си с месо, но не всички.

Конят живее с трева и стадата овце и добитък,

само животните с дива и необуздана природа —

тигри арменска порода и лъвове неукротими,

заедно с вълците, мечки, налитат на кървави гозби.

Колко ужасно злодейство, да тъпчеш в утроба утроба,

лакомо тяло от тяло на друг да гоиш, да живее

одушевената твар от смъртта на твар одушевена!

И при благата, които най-грижната майка земята

ражда, една ли е радост за тебе с жестоките зъби

тъжните рани да дъвчеш и нрава циклопски да връщаш?

И ако друг не погубиш, нима ти не ще уталожиш

гладен стомах ненаситен, привикнал на лошото само?

Но стародавното време, което наричаме златно,

ощастливено с плода на дървото и с билки, които

щедрата почва подхранва, уста не оцапваше с кърви.

Пореха въздуха птици с крилете си обезпечени,

заек подскачаше смело насам и натам по полето

и се не хващаше риба на куката от доверчивост,

беше свободен светът от засада, от страх от измама,

в него цареше дълбок мир. Но щом като някой вредител

първи погледна със завист на жертвите пред боговете

и настървен си натъпка телесни месища в търбуха,

пътя на злото проправи. А може би първо убийство

на зверове бе нагряло желязото, с кръв опетнено?

Беше достатъчно то, че което със смърт ни заплашва,

трябва да бъде убито, без нашата милост да страда.

Да се убива, е право, но не да ни бъде и гозба.

После нарасна вината и смятат, че първа свинята

станала жертва, кога семената с широката зурла

тя из земята изрила, да рухнат годишни надежди.

Дето козелът изгризал лозата — разказват, — заклан бил

върху олтара на Бакх отмъстител. На двама навредил!

Що сте овцете виновни, за грижа човешка родени

кротки животни с нектара от мляко във вашето виме?

Вие за мека одежда отдавате вашата вълна,

носите повече полза, когато сте живи, не мъртви.

Що пък е бикът, далеч от лъжа и измама, виновен,

тъй безобиден, безвреден, родил се за труд и покорство?

Неблагодарен съвсем е, съвсем недостоен за жътва,

който могъл да си бика заколи, от който току-що

снел тежестта на извития плуг, и е с брадвата скършил

врат, от теглото протрит, преобръщал за своя стопанин

често коравата угар и толкова жътви дарявал.

Но туй кощунство не стига. С вината са обременили

и боговете, дори божеството най-висше в заблуда,

че му е драга смъртта на това издръжливо добиче!

Водят прекрасната жертва, без ни петънце по снагата

(пагубна е хубостта!), украсена с повезки и злато,

ей пред олтара, молитви тя без подозрение слуша,

вижда как слагат зърната, плода на труда й, въз чело

между рогата и после с кръвта й се ножът обагря,

който навярно преди отразен във водата видяла,

вътрешността й веднага изтръгват из тръпнещо тяло,

за да проникнат чрез нея в уж някакъв промисъл божи.

После (така ли ви мъчи гладът за храна запретена?)

смеете, смъртни човеци, оттам да ядете, но, моля,

не го правете, сърцата за моя съвет разтворете!

Щом до небцето допрете месата на клани волове,

знайте, сетете, че вие ядете орачите ваши!

Щом като моите устни бог движи, ще слушам аз бога

по обичая. Пред вас ще разтворя и моето Делфи,

и небесата, разкрил на възвишена мисъл оракул.

Пея велики неща, неизследвани от старината,

дълго таени, обичам да литна високо в звездите

и да оставя земята и нейната маса ленива,

носен на облаци, аз да стоя на Атлант въз плещите

и да се взирам надолу към обезумелите хора,

както се лутат без цел, треперящите в страх пред

смъртта им

да ободрявам, пред тях да разкривам закона съдбовен!

О същества, от страха пред студената смърт поразени!

Що се боите от Стикса, от мрака, от призраци празни —

те са предмет за певците, опасности от свят измислен!

Но не мислете, че могат телата, от пламък на клада

или от гнилоч в земята изтлели, да сещат болезни!

Да, не умират душите, те вечно напускат местата

и се поселват в нов дом и приети, го те обитават.

Ето, самият аз (помня добре) през Троянската битка

бях Пантоидът Евфорб, на когото в гърдите тогава

тежкото копие втъкна по-младият син на Атрея.

Щита, що нявга съм носил в левица, познах аз наскоро,

щом като в храма Юнонин в абантския Аргос пристъпих.

Всичко вида си мени, не мре нищо. Оттук там, оттам тук

иде дъхът на живота, във всякакви твари се вмъква

и от животни в човешки тела преминава душата,

също в животни от нас, и тъй вечно се тя съхранява,

както и гъвкият восък се меси за образи нови,

прежните форми не пази, какъвто е бил, не остава,

все пак остава си същи, какъвто бил, и поучавам:

вечна остава душата, но в образи разни прехожда.

И милостта да не бъде надвита от чревоугодства,

да не изтръгвате нивга душите на родствени твари!

Сам ясновидствам: със злостно убийство кръв с кръв не

хранете.

Впуснах се вече в дълбоки води и платната отпуснах

на ветровете: не е във вселената нищо стабилно.

Всичко тече. Претърпява промяна създание всяко.

Времето даже, самото, оттича в поток непрекъснат

както реката, защото не може да секне реката,

както чевръстият час, но вълна по вълната напира,

плискана всяка от друга, пред себе си първата плиска.

Тъй времената еднакво летят и еднакво се следват,

винаги нови. Каквото преди е било, отминава,

а небилото кълни, подмладяват се всички минути.

Виждаш, и нощите тъй отминават пред прага на зрака

и подир тъмната нощ лъчезарна зората изгрява.

Баграта сменя небето, когато в среднощния отдих

всичко лежи и когато на белия кон се явява

Луцифер блеснал, и инак, когато в предвест на зората

Палантиада обагря света и на Феб го предава.

Румен е щитът на бога, когато зори от земята,

румен е сутрин и румен, когато потъва в земята,

по висината е светъл, защото е горе ефирът

с по-чиста същност, че там е далече от земния досег.

Същ и еднакъв не може да бъде на нощна Диана

образът, винаги днес е по-малък от вчера, когато

расне, и все по-голям е, когато се дискът стеснява.

Но и годината — тя се явява на четири дяла —

четирите периода на всеки живот подобява.

Нежна и сочна е тя като също сукалче по ранна

пролет — тогава блестят покълнали тревите, все още

слаби и неустойчиви, но радват с надежда селяка,

всичко тогава цъфти и в цвета на цветята се люшка

пъстро полето, но още не стига на листите сила.

След пролетта преминава по-яка годината в лято —

става тя юноша силен: наистина няма от него

по-силна, по-родовита и повече пламенна възраст.

Лятото есен сменява, затихва младежкият пламък,

зряла и мека е тя, между стария мъж и младежа,

и равновесна, косата й по слепоочника — сива.

Следва старешката зима, наежена, с трепетна стъпка,

или съвсем без коса, или с бяла коса оцеляла.

Нашето собствено тяло, и то без застой се променя

вечно: каквото били сме, каквото сме, няма да бъдем

повече утре. А беше ден, в който сме ние живели

като надежда и кълни човешки низ майчино лоно.

С творческа мощ се намесва природата, тя не желае

нашата плът да се стяга в утробата майчина тежка

и подир тласък отвътре на белия свят ни извежда.

Вече на въздух излязло, лежи беззащитно детето,

скоро на четири крака пълзи, на животно подобно,

и постепенно се дига с несигурно още коляно,

слабички, ставите все се нуждаят от малка опора.

После човекът навлиза и силен, и бърз в младината,

но като мине средата на своя живот и години,

вече по стръмния път на безсилната старост запъпля.

Тя пък руши и разстройва мощта на предишната възраст.

Старият Милон се жали за своите мишци, с които

с Херкулес на младини се сравнявал, с развити и крепки

мускули: те му висели отпаднали вече и слаби.

Плаче, когато в стъклото съгледа старешките бръчки

щерката на Тиндарей и се чуди за двете похити.

О ти, разяждащо време, и ти, зложелателна старост,

всичко рушите и всичко, що времето глозга със зъби,

правите от постепенно отмиране да се разпадне!

Не устоява и всичко, което зовем елементи.

Как се те видоизменят (внимавайте!), ще ви покажа.

Четири раждащи всичко основни тела образуват

тази всевечна вселена. От тях две са тежки и падат

от тежестта си надолу — това са земята, водата.

Други две нямат тегло и свободни от всякакъв натиск —

въздухът с огъня — по-чист от въздуха, горе излитат.

Ако и разграничени по място, от тях произхожда

всичко и всичко пак в тях се разлага: кога се разслаби,

в течната влага минава земята, втънена, тя става

пара и въздух, когато отново тегло той загуби,

най-изтънен заблестява в огньовете на висината.

И се обратно възвръщат, и в същия ред се повтарят:

огънят, вече сгъстен, преминава във въздух по-плътен,

той във вода, а водата, вклъбена, в земя се сгъстява.

Нищо не пази вида си, природата възобновява

всички неща и създава от старите образи нови.

В цялата тази вселена, повярвайте, нищо не гине,

формата само мени, обновява. Рождение значи

нещо да почне да става различно от по-рано, смърт пък —

същото то да не бъде. Едно то насам да премине,

друго натам да отиде, остава си цялото също.

Нищо не може — аз вярвам — задълго под същата форма

да се запази. Така, векове, към желязо от злато

минахте. Също така се мени на местата съдбата.

Виждал съм аз да се шири морето, където бе нявга

най-твърда почва, видях и земя, из вълни произлязла,

и надалеч от морето лежат раковините дънни,

и на планинския връх се откриват прадревните котви.

Дето било равнина, продълбал долината потокът,

а надалеч в равнината пороят отвел планината.

По-рано блатна земя, зажаднял е днес сухият пясък,

а наводнена е с блато земята, горяла от жажда.

Извори нови тук тласка природата, там пък запушва

други, реките, закрити от прежните трусове земни,

бликват отново или в глъбината просмукани тънат.

Пример е Лик. Той, погълнат от пукнатина на земята

пак се показа далече, родил се низ устие ново.

Тъй Еразин ту се всмуква, ту, минал по скрити корита

връща се пак пълноводна река в арголийски полета.

Опротивели — мълвят — на Каик, на реката мизийска

първият бряг и главата и в ново корито тече днес.

Ту си водите влече Аменан по сиканския пясък,

ту пък пресъхва, защото понякога изворът секва.

Лееше нявга Анигър водата си пивка, но днеска

кой ще я с устни докосне? Двутелите плакнали в него

ако не сме се отрекли напълно от вяра в певците,

рани, които им сторил с лъка си героят с кривака

Херкулес. Та и Хипан, из билата на Скигия бликнал,

по-рано сладък, не се ли порочи от соли горчиви?

Бяха от всички страни обкръжили вълните Антиса,

Фарос и Тиф финикийски, но остров от тях не остана.

Някога бе в континента Левкада със своите хора,

днес я обсажда морето. Била и с Италия — казват —

по-преди свързана Занкла, додето морето отнесло

нейната спойка, додето вълна връхлетяла земята.

Ако потърсиш Хелика и Бурис, ахейски градчета,

ще ги намериш дълбоко в морето, и днеска морякът

сочи им рушевините ведно с потопените кули.

До град Трезена, където царува Питей, се издига

стръмен хълм незалесен, преди време широка поляна

днес е той височина. В пещери непрогледни запряна

(разказът страшен изглежда), мощта на свирепите ветри,

искала де да е да изфучи и направила опит

под по-свободно небе да излезе, но нямало прорез

нито един из затвора, ни пътища за ветровете:

опнала тя и подула земята — така разширява

дъх из устата мехур или мях от одраната кожа

на пръч двурог — вкоравена, подпухналостта на земята

наподобява на хребет, запазена за вековете.

Примери много ми идат на ум, и видени, и чути,

малко от тях ще разкажа. Нима не приема, не дава

образи нови водата? Вирът ти е леден по пладне,

Амоне, китен с рогове, а сутрин и вечер топлее.

Казват, че върху водата дърва атаманите палят,

там на небето луната в най-малък кръг се източи.

Има киконска река, преобръщаща в камък утроба,

пила от нея: докосне ли нещо, превръща го в мрамор.

Кратис и Сибарис, близки една с друга в нашата област,

багрят коси, в тях втопени, подобно на янтар и злато.

Има води, и това е далече по-чудно, които

могат не само телата, но също духа да променят.

Кой не е чул за вълните въздействени на Салмацида,

за Етиопското блато? — От него напие ли някой,

лудост го сграбва или в упоение странно изпада.

От Клиторийския извор насити ли жада си някой,

той се въздържа от вино, на бистра водица се радва,

или че сила поема, противна на буйното вино,

или — което разказват туземци: щом с песен и билки

на Амитаон синът бил Претидите от бяс избавил,

той във водите му хвърлил бил душепречистното средство

и гнусотата от вино останала там във вълните.

А линкестийска река упражнява въздействие друго:

смуче ли който да бъде без мяра от нейните струи,

не инак той се полюшва, а сякаш пил най-чисто вино.

Има в Аркадия място, Феней го наричат предците:

там през нощта се пази от водите на лошата слава,

нощем напити, вредят, през деня без навреда се пият.

Тъй мощ различна различни блата и реки притежават.

Имало време, когато Ортигия плува в морето,

днес е уседнала твърдо. Боял се е корабът «Арго»

от Симплегадите, в тях се разбивали бурно вълните.

Днес те стоят неподвижни, на ветрища те устояват.

Нито пък Етна, кипяща със серните пещи, ще бъде

огнена вечно, защото не е била огнена вечно.

Тъй като или земята е живо животно, което

има изригващи пламък душници на много места и

може дихателен път да мени, та кога се разтърси,

тука запушва едни, а там нови пролуки отваря,

или подвижните ветри, напъхани вдън пещерите,

мятат скали въз скали и различна материя, скрила

пламъчни кълни, в която при удари огънят лумва,

стихнат ли ветрите вътре, остава студът в пещерите,

или асфалтови маси избухват внезапно в пожари,

или възжълтата сяра изгаря с оскъдния пушек.

Щом пък земята престане, от времето изнемощяла,

да предоставя подхрана и тлъста кърма на пожара

и си изчерпи храната природата неутолима,

глад не търпи и напуска местата напуснати пламът.

В хиперборейска Палена живели мъже, на които

според мълвата телата обраствали със перушина,

ако в тритонското блато се топнели до девет пъти.

Но на това аз не вярвам. Разказват, че скитски невести

с билкови пръски по тяло постигали същото нещо.

Но ако трябва сега провереното да утвърждавам:

не забелязваш ли как се разлагат телата от време

и от разслабваща жега и как животинки те стават?

Бици подбрани, току-що заклани, с пръст в яма затрупай

(както ни опитът учи): излитат пчели медоносни

скоро из цялата мърша и според родителски навик

плъпват навред из поля и залягат усърдно в надежда.

Бойният кон под земята начало на стършели става.

Ако на рака крайбрежен изтръгнеш извитите щипки,

другото скриеш в пръстта, скорпион ще изскочи веднага

из закопаната част, заплашителен с крива опашка.

А гъсениците, дето в полето нерядко втъкават

в листите сивите нишки (селякът добре ги познава),

вземат друг образ — превръщат се те в пеперуди гробовни.

Тинята семена крие, с тях ражда зелените жаби,

първо сакати ги ражда, но после им дава краката,

годни за плуване, годни за дълги подскоци, защото

предните кълки по мярка отстъпват на задните кълки.

Новороденото малко на мечка не е животинче,

но е месо полуживо. Чрез лижене майката дава

форма на новото тяло, каквато самата тя има.

Виждал си ларви, които закрива шестстенният восък,

на медоносни пчели. Те се само туловища раждат

и едва късно порастват крака и крила на пчелите.

Че от жълтъка се раждат и птицата на Юнона

с нейната звездна опашка, на Юпитер оръженосът

и на богиня Венера свещените гълъби, птици

всякакъв други вид — който не знае, как би се досетил?

След като, в гроба заринат, човешки гръбнак се разплуе,

както говорят, в змия се превръща гръбначният мозък.

Всичките те потеклото си водят от други животни.

Птица една се заменя и възобновява самичка,

от асирийците феникс зована. Ни с плод, нито с листи,

само със сок от амом и със сълзи тамянни се храни.

Щом възрастта си напълни, столетия пет проживяла,

с нокти и чисти уста си веднага извива гнездото

в дъбови клони или по върхари на трепетна палма.

С майчин лист стеле леглото и със класовете на мек нард,

още с възжълтата смирна и с примес от стрък на канела,

ляга на него и свършва живота си сред аромати,

после, разказват, възниква от тялото бащино малък

феникс и той ще живее пак същия брой от години.

Щом възрастта му заякне, да може да носи товари,

той от високия клон на дървото гнездото нелеко —

своята люлка и гроба родителски, носи синовно

и щом през лекия въздух града на Хиперион стигне,

там го пред святия праг на дома на Хиперион слага.

Но ако в разказа нещо ви невероятно изглежда,

чудно не е ли това, че хиената сменя рода си

и че се в мъжка превръща търпялата мъжката женска?

А живината, която се храни от въздух и вятър,

наподобява цвета на нещата, които докосне.

Индия даде надвита на гроздовенчания Бакха

риса, каквото тече от мехура на този звяр, казват,

мигом се в камък превръща, твърдее от допир на въздух.

Също така и коралът, кога се покаже на въздух,

докато бил във водата доскоро растение меко.

Но ще отмине денят, запъхтените свои коне Феб

ще потопи в дълбините, преди със слова да обхвана

всичко, приемащо нов вид. Така наблюдаваме ние

как се менят времената — едни племена се въздигат,

други отпадат. Така бе велика с мъже и богатства

Троя, но можеше девет години да дава кръвта си,

срината днес до земята, показва еднички руини

и на дедите гробове наместо съкровища скъпи.

Спарта се беше прочула, цъфтеше велика Микена,

но не по-малко на Кекропс градът, крепостта на Амфион:

Спарта е гола земя, повали се велика Микена.

Що, освен името Тива сега е градът на Едипа?

Що, освен името пази градът на Пандион Атина?

Днеска пък, както разказват, дарданският Рим се издига

по бреговете на Тибрис, ручащия из Апенина,

и за огромни строежи полага велики основи.

Форма променя в растежа и някога той ще израсне

главен в широкия свят. Ясновидецът тъй прорицава,

казват съдбовните книги. Доколкото аз си припомням,

рекъл бе Хелен, синът на Приам, на Енея, когато

той бе загубил надежда, унил пред разгрома на Троя:

«Божески сине, прекрасно познаваш ти моя предусет:

Троя при твоя избава напълно не ще да пропадне.

Огън и меч ще отстъпят пред теб. Ще потеглиш, понесъл

Пергама, вече спасена, додето и Троя, и тебе

външна земя те приеме, от бащина повече близка.

Виждам града, от фригийски потомци въздигнат, какъвто

няма сега, не ще има и никога никой не виждал,

с други герои ще стигне могъщество за вековете,

ала с издънка от Юл на света господарка ще стане,

щом със земята той свърши, селения горе в ефира

ще му се радват, небето ще бъде целта му последна.»

Хелен тъй пя на Енея, от Троя с пенатите тръгнал —

аз ви предавам по памет, изпитвайки радост, че расне

родствен град, че победиха пеласги фригийското племе.

Но на конете подобно, които целта изоставят,

да се не рея далече. Небето и всичко под него

своите форми мени — и земята, и всичко въз нея,

както и ние: не сме, като част от света, само тяло,

но и крилати души, ние можем и в дом животински

да се преселим, в тела на добичета да се поместим.

Тъй че телата със скрити души на бащи и на майки

или на братя, или на роднини, с нас свързани някак,

или на хора все пак да се пазят от нас и почитат

и да не тъпчем в търбуси блюдата с Тиестови гозби!

Как се приучва към злото, как оня безчестник се готви

и за човешката кръв, като скършва врата на телета

с ножа и жалния рев на животното слуша безчувствен

или пък дръзва да коли козлето, което надава

врясъци детски, или да се храни с месото на птици,

след като сам им поднасял храната! До пълно злодейство

колко тук още е нужно? По този път де ще се стигне?

Нека си бикът оре и на старост смъртта да посреща,

нека овцата ни пази от лютия вой на Борея,

вимета сити козите да дават в ръце на дояча.

Махайте възлести мрежи, въжетата и хитрините

и не мамете пернато с клеисто мазило на пръчка,

никога плахи елени с уловки, с пера не плашете,

никога кривите куки не крийте в храните привидни!

Вредните твари требете, месата им само не яжте,

да ги не вкусва устата, тя благи храни да приема.“