Овидий
Метаморфози (131)

Цигън

Тя извести новината, че кораби грайски пристигат

с храбри бойци, и не беше нечакана вражата сила.

Бранят троянци брега, не допускат войската на суша.

Протезилае, по орис теб с копие Хектор прониза,

първи ти падна и в боя данайците скъпо платиха,

вече познаха, че Хектор е, който погуби героя.

И на фригийци показа що може ахейска десница,

не съвсем скъдната кръв — зачерви се сигейският пясък.

Цигън, синът на Нептуна, бе вече съсякъл хиляда

воини, вече Ахил, изкачил се върху колесника,

цели пълчища громеше с пелийското копие свое,

докато търси по бойни редици и Цигън, и Хектор.

Той връхлетява на Цигън, двубоя си с Хектор отлага

чак за десетото лято и възпламенява конете

с белите шии в ярема — насочва юзди към врага си

и като с длани разтърсва трептящото копие, виква:

„Който и, момко, да бъдеш, бъди утешен в гибелта си,

че от Ахил хемониеца ти си погубен!“ Извиква

тъй Еакид и словата му тежкото копие следва.

Ала, макар че не се отклонява — то сигурно беше,

не нарани с острието желязото своя противник.

След като само разтърси гърдите му тъпият удар,

викна троянецът: „Сине богинин — по слух те познавам, —

що се учудваш, че аз невредим и без рана оставам?

(Той бе учуден.) Ни шлемът, що виждаш, с ръждивата

конска

грива, ни щитът вдълбан, ни товарът на мойта левица

са ми защита. Те само за накит ми служат, тъй както

носи оръжие Марс. Та дори да отмахна от мене

всяка защита, не може желязото да ме одраска.

Не да си на Нереида син, има цена, а на този,

който владей над Нерей, дъщерите му и над морето.“

Рече и копие прати по внука Еаков, но в щита

то се заби и проби след медта деветте му наслойки —

бичешки кожи, и все пак на слоя десети заседна.

Но го героят с безстрашна десница изтръгна и метна

тръпното копие пак, но остана отново без рана

тялото и без ущърб. И на третия път острието

беше безсилно пред Цигън, отдал гръд на удара явно.

Пламна героят от гняв като бика в открита арена,

който с ужасния рог връхлетява пунически кърпи —

своя дразнител, и вижда, че рани напразно нанася, —

гледа дали острието не е отделено от пръта:

беше на място. „Тогава ръката ми сигур отпада —

рече си — и въз един е изчерпала прежните сили?

Силен наистина бивах, когато лирнеската крепост

първи порутих, когато аз Еетионова Тива,

още и Тенедос къпех във техните собствени кърви

или когато потече Каик от сечта на народа

ален: усети дваж Телеф мощта на ей тази десница.

Тук повалих аз мнозина, на този бряг аз накамарих

от тях грамади, че имах и имам могъща десница.“

Каза и сякаш не вярва на прежните подвизи, хвърли

копие срещу мъжа от народа ликийски Менойтес

и мигновено в гръдта му през бронята то се забоде.

Щом със умираща гръд на земята се той сгромоляса,

същото копие оня из топлата рана изтръгва

с възклика: „С тази ръка и с туй копие ние надвихме!

Нека ги тласна към този, дано и сега да успея!“

Рече и метна към Цигън, и ясенът вярно улучи,

без отклонение звънна под лявото рамо на Цигън:

както от зид и от твърда скала, той от него отскочи.

И там, където опря острието, Ахил забеляза

белег от кръв по снагата, зарадва се той, но напразно —

нямаше никаква рана, то бе от кръвта на Менойтес.

От колесника висок в яростта си героят се хвърля

и със искрящия меч въз безгрижния враг връхлетява,

вижда, че щитът му, шлемът му се раздвояват от меча

и че от твърдото тяло железният връх отъпява.

Той не изтрайва и удря със щита лицето открито

три пъти, четири пъти, и по слепоочника удря

с меча си, следва врага си отстъпващ, напада го, блъска,

на изумения отдих не дава. Той в ужас изпада,

плувват пред взора му сенки, доде заднишком заотстъпва.

Посред полето по пътя зад него се камък изпречва,

силно го блъсва въз него Ахил и с извърнато тяло

Цигън отзад се препъва и върху земята се гътва.

С щита Ахил, с колената корави притиска гръдта му,

тегли му шлемния ремък, обтегнат отдолу брадата,

стяга врата и заключва дъха му и в двата отвора,

тъй му изтръгва душата. Но плячката тъкмо да вземе,

вижда доспехите само. На бяла го птица превърна

морският бог и от Цигън тогава тя име получи.

Тази напрегната битка донесе за много дни отдих,

всяка от двете страни по повеля оръжие сложи.

Докато зорката стража закриля стените фригийски,

зорката стража доде арголийския ров охранява,

иде ден празничен, в който Ахил, победител на Цигън,

за милостта на Палада кръвта на заколена крава

лее. Щом вътрешността й на топлия жертвеник слага

и се в ефира възнася дъх, на боговете угоден,

жертвата взема частта си, за пиршество другото служи.

Първите войни възлягат на ложета и се услаждат

с печено и с питието и грижи, и жад уталожват.

Но нито звън на китара, ни песни героите радват,

нито пък дългата флейта чемширена с много отвори,

не, те в беседи прекарват нощта, разговарят за доблест

и за геройства, разказват за битки — и вражи, и свои.

Кой как изпаднал в опасност и как тя била одоляна,

често поред се разказва. Ахил за какво да разказва

или по-скоро какво пред Ахила велик да разказват?

Най-вече те разговарят за тази най-близка победа

над укротения Цигън. На всички изглеждаше чудно,

дето младежкото тяло, с оръжие неуязвимо,

бе несломимо от рана и всяко желязо хабеше.