Овидий
Метаморфози (76)

Чумата в Егина

С глас натъжен след дълбока въздишка Еак отговори:

„Беше началото жалко, но по-добра участ последва.

Нея да можех пред вас, без началото, аз да разкажа!

Но ще започна, не ще ви оставя да чакате дълго.

Тези, които си спомняш, почиват днес в кости и пепел.

Колко нищожна са част те от всичко, което загубих!

С най-страшна чума наказа народа враждебна Юнона

в гняв към страната, че носи на нейна съперница име.

Докато смятахме земна бедата и скрита остана

нейната вредна причина, воювахме с лекове само.

Но гибелта надвиши помощта и тя рухна безсилна.

Първо небето потисна земята с мрак непроницаем,

в гъстите облаци включи то горещините лениви,

четирикратно Луната, роговете съединила,

сключи кръга си и, пълен, го четирикратно разнищи.

Зноен, Южнякът започна да дъха дъха смъртоносен.

Чумата явно проникна и в извори и водоеми.

Плъзнаха змийски котила по неразорани полета

и заразиха водите в реките със свои отрови.

Най-напред трупове кучи, на птици, овци и волове

и зверове изразиха мощта на внезапната болест.

Гледа в почуда нещастен орачът как яките бици

при оранта се повалят и лягат насред на браздата.

Блеят болнаво стада вълнодайни и тяхната вълна

от само себе си пада, от слабост телата линеят.

Буйният някога кон, подвизавал се на хиподрома,

крее негоден за палма и почести прежни забравил,

пъшка над празната ясла, обречен на леностна гибел.

Не свирепее глиганът, кошутата в бяг се не впуска,

мечката не връхлетява стадата от жилав добитък.

Вялост е всичко сковала. По път, по гори, по полета

лешове гнъсни лежат и вонята им въздуха трови.

Странно звучи: не докосват ги псета, ни лакоми птици,

ни дори сивите вълци, разплуват се трупове, гният

и със смрадта пакостят и широко заразата пръскат.

С по-разорителна сила напада селяка нещастен

чумата, но и в стените на столния град тя бушува.

Вътрешността най-напред се възпалва. На скрития огън

червенината е признак и знойният задъх. Езикът

бъбне от налеп, от огън устата. Тя съхне и жадна

зине пред знойния вятър и вдъхва заразния въздух.

Нито заглавка понасят болниците, нито завивка,

но о земята притискат безчувствена гръд. Но не може

почвата да ги разхлажда, а почвата те сгорещяват.

Няма и кой да помогне, самите лечители сваля

страшната чума, дори вещината на вещите вреди.

Колкото по̀ приближава за помощ до болния някой,

толкова по-скоро мре. И понеже загубват надежда

да се избавят и виждат на мъките свършека в гроба,

всички на сласт се отдават, не търсят каква да е полза.

И не помага им нищо. Край извори и край потоци,

и край широки герани срамотно налягали болни,

колкото те и да пият, животът, не жаждата гасне.

Много тела, отмалели, не могат оттам да се дигнат

и във водата умират. А някой от нея ще пие!

Гледат с такава погнуса леглата си клетите болни:

скачат веднага или ако силите пречат да станат,

валят тела върху пода и всеки от своя дом бяга,

своят дом собствен изглежда на всеки губителен гробник

и като никой не знае вината, винят теснотата.

Гледаш, едни — полуживи, доде се държат на краката,

бродят по друмища, други лежат на земята и стенат

или извръщат със сетни усилия гаснещи взор и

и към звездите протягат ръце, към небето гнетящо,

тук и там, дето ги свари смъртта, те издъхват дъха си.

Как се усещах? Не инак, а както бях длъжен. Презирах

вече живота, желаех да ида при моите мъртви.

И накъдето очи да обърнех, навсякъде виждах

наземи проснат народа, тъй както от люшкани клони

гнилите ябълки падат и жълъд от дъб разлюляван.

Виждаш ли храма отсреща, въздигнат на дълги стъпала?

Той е на Юпитер свят. На олтара му кой не отдаде

празни тамяни? Как често, доде за сина си бащата

и за съпруга съпругът изрича словата молебни,

върху олтара се свличат с нечути молби на устата

и непокътнат тамян се открива в ръцете им после!

Колко ли пъти пред храма, додето над жертвени бици

жрецът мълвеше оброци и лееше чистото вино

между рогата, не мряха те пред смъртоносния удар?

Почнах веднъж да принасям на Юпитер жертви за мене,

за синовете ми и за страната. Съвсем ненадейно

жертвата ревна страхотно, несегната тя от секира,

падна и пръсна с оскъдна кръвчица под себе си ножа.

Нездрава, вътрешността бе загубила божески личби

непогрешими — нахлула в утробата тъжната болест.

Трупове бях забелязал прострени пред светите порти.

Там пред самия олтар, за да бъде смъртта по-противна,

стяга врат някой с въжето, страха от смъртта той прогонва

пак чрез смъртта и зове сам съдбата, която е близка.

И не изнасят телата на мъртвите по обичая

както преди: не побират и портите скръбни колони,

те на земята тежат незарити или ги приема

кладата необдарени. И без страхопочит избухват

свади за клади, горят мъртъвци върху чужди огньове.

Няма кой сълзи да лее, навред неоплакани бродят

на синове и мъже духовете, на млади и стари.

Няма места за гробове, за огън дървото не стига.“