Овидий
Метаморфози (123)

Дедалион и Хиона

„Може би смятате вие, че вечно била е крилата

граблата птица, която е ужас за всички пернати?

Беше тя мъж — твърдостта на духа е такава, — но беше

див и свиреп във война, към насилие винаги склонен,

с името Дедалион, той и аз сме от този родител,

който извежда Аврора и сетен напуска небето.

Моята грижа мирът бе, стремях се да пазя мира и

брачната вярност, на брат ми допадаха дивите битки.

Той покоряваше в бой с храбростта си царе и народи,

днес подир метаморфоза тисбейските гълъби гони.

Имаше щерка Хиона, мома милолика, която

четиринайсетгодишна ухажваха много женихи.

Феб и на Мая синът я видяха на връщане в къщи —

онзи напускаше Делфи, а този — върха на Килена.

Заедно те я видяха и заедно пламнаха двама.

Но любовта Аполон си отлага за нощната доба,

другият не изтърпява. Моминския лик той докосва

със сънотворния жезъл. Приспана под мощния досег,

тя се поддава. Разся по небето звездите нощта и

Феб, преобърнат в старица, добива насладата втори.

Ето узряла, изпълни утробата своето време:

от крилоногия бог се роди измамлива издънка —

беше синът Автолик за каква не измама способен,

можеше бялото в черно и черното в бяло да сторва,

бе в хитрините достоен наследник на своя родител.

От Аполона се ражда (защото близнаци тя ражда)

син Филамон, знаменит със съзвучната песен и с лира.

Що от това, че близнаци роди, че се влюбиха в нея

две божества, че бе щерка на храбър баща, че бе внучка

на гръмовержеца тя? Не погубва ли слава мнозина?

Нея без друго! Тя дръзна дори да се мери с Диана

и подцени хубостта на богинята. И тя в гнева си

люта закана отправи: «Делата ми ще й харесат!»,

опна рога незабавно и от тетивата отпрати

остра стрела и стрелата прониза езика заслужил.

Млъква езикът, гласът й скован занемява, напразно

мъчи се тя да говори, с кръвта и животът й чезне.

Аз я нещастен прегръщам, споделям скръбта на бащата

с милост сърдечна, опитвам се брата си да утешавам.

Не другояче ме чува бащата, а както скалите

чуват шума на морето: скърби за отнетата щерка.

Щом я видя да гори върху кладата, четири пъти

в огъня той пожела да се хвърли и четири пъти

беше възпиран. И търти да бяга подобно на бика,

който, усетил жилата на стършели върху врата си,

тича без никакъв път. Но видя ми се още тогава,

че е по-бърз от човек и че има крила на краката.

Всички надтичва така и в стремеж към смъртта не след

дълго

стига върха на Парнас. Аполон се смилява над него:

щом като Дедалион полетя от планинския зъбер,

той му подложи крила и го стори във въздуха птица,

даде му човка превита, на пръстите кукести нокти,

прежната смелост и сила, на тялото несъразмерна.

Днес той е ястреб, не е разположен към никоя птица,

всички напада, и страда, и кара и други да страдат.“