Овидий
Метаморфози (115)

Адонис

Под твърдината растеше детето с порочна заченка,

търсеше пътя, по който, напуснало своята майка,

да се покаже на свят. По средата стъблото набъбва,

майката тежко разпъва, но в болката думи тя няма,

пред рождеството не може да викне на помощ Луцина.

Все пак, подобно родилка, дървото се гърчи превито,

често изтръгва въздишки и влъгне в потоците сълзи.

Но милостива Луцина застана на страдните клони,

сложи отгоре ръце и родилните думи изрече.

В миг се пропука дървото, от пукнатината изскочи

бремето живо, момченце проплака. Наяди го слагат

въз мекотата на злака и с майчини сълзи помазват.

И Завистта ще похвали дори хубостта му. Тъй както

върху картини рисуват телата на голи амури,

същото беше. Да бъде еднакво на тях по носия,

дай му или отнеми от амурите лекия стрелник!

Недоловимо тече и ни мами крилатото време,

нищо по-бързо не е от годините. Син на сестра си,

син и на дядо си той, съхраняван недавна в дървото,

беше недавна роден и доскоро омайно детенце,

юноша бе, възмъжа, с красотата си сам се засенчи,

та го обикна Венера възмездно за майчини мъки.

Докато своята майка целува момчето с колчана,

без да съзнава, с върха на стрелата одраска Венера.

Бързо отблъсна сина наранената. Но по-дълбока

раната беше, отколко богинята първо помисли.

В плен от лика на ловеца, оставя брега на Китера,

не посещава и Пафос, опасан с дълбоки талази,

и Аметунт, изобилен с метали, и Книдос — със риба,

и от небето страни, пред небето избира Адонис.

Следва го тя, не дели се от него, привикнала инак

в грижа за повече хубост да търси прохлада и сянка,

рее се низ планини, низ гори, низ трънясали чуки.

До колената одежда запрята подобно Диана,

хрътки припряно насъсква и гони към сигурна плячка —

зайци в бега си стремглави и високороги елени,

диви кози и сърни. Но отбягва тя яки глигани,

хищните вълци отбягва и страшните лапи на мечки,

лъвове още, които насищат глада си с добитък.

Да се страхуваш от тях, тя, Адонисе, тебе съветва

ако съветът помогне. „Бъди към плашливите храбър —

казва му тя, — безопасна не е смелостта срещу смели.

Чрез дързостта си, младежо, недей ме поставя в опасност

и не дразни зверове, от природата въоръжени,

да не ми скъпо излезе честта ти. Ни младост, ни хубост,

нито що трогва Венера, жестоките лъвове трогва

или глигана четинест, очи и сърца на зверища.

Огнени мълнии крие глиганът под витите бивни,

яростни бясно нападат ръждивите лъвове. Мразя

тези животни.“ — „Коя е причината?“ — пита младежът.

„Чуй сетнините потресни на прежна вина — тя отвръща. —

Но заморена съм вече от необичайния труд, а

гледай, топола ни кани на весела сянка, там злакът

наша възглавка ще бъде. Жадувам отмора до тебе“

(и тя полегна). Тревата, самият той ложето бяха

и подслонила глава въз гръдта на ловеца, започна

тя да разказва, но често прекъсва с целувки речта си