Овидий
Метаморфози (16)

Кикън

Беше случаен свидетел на чудото Кикън Стенелов,

родственик твой, Фаетоне, по майчина кръв, но ти беше

по-близък той по душа и по ум. Племената лигурски

и градовете могъща владя, но напусна властта си,

с воала зеления бряг и река Еридан той напълни,

с вопли напълни леса, умножен от сестрите току-що.

В стона гласът на мъжа изтънява, косата му сменят

сиви пера, а вратът се изпъва далеч от гърдите

на висина. Пръст по пръст червеникава ципа прилепва

и му поникват крила, от устата тъп клюн се издава.

В образ на птица, страни от небето, от Юпитер Кикън.

Но не забравя гърма, незаслужено пратен от бога,

дири блата, езерата открити и мрази огньове

и по реките, противни на пламъка, жилища търси.

На Фаетон пък бащата в жалейна одежда, без блясък,

както е, колчем напуска земята, по същото време

ненавидя светлината, деня, та и себе си даже.

Тъй той потъва в скръбта, към скръбта и гнева си прибавя

и изоставя света. „От началото на времената —

вика — съдбата ми беше едно безпокойствие само,

опротивява трудът непризнат и безкрайното дело!

Да поведе кой да е колесницата с виделината!

Няма ли кой, боговете признаят ли своята немощ,

да управлява пък Той! Та доде ни изпитва юздите,

да позабави гърма си, що сироти прави бащите!

Ще разбере по мощта на конете ми огненодъхи:

който не ги овладее, не си е заслужил убийство.“

Докато тъй се гневи, обкръжават го всички небесни,

да не остави света в тъмнота безконечна да тъне,

молят го с глас настойчив. Оправдава се Юпитер все пак,

дето е метнал гърма, но прибавя и царски заплахи.

Сбира конете си Феб — от уплаха те още треперят

обезумели, и с бич, и с остен свирепее от мъка.

Да, свирепее: виновни са те за смъртта на сина му!