Овидий
Метаморфози (69)

Медея

Вече браздяха морето минийците с чълна пагаски.

Срещнаха скоро Финей, проживяващ безпомощна старост

в нощна безкрайна тъма. От устата на клетия старец

рожбите на Аквилона прогониха птиците — деви

и след премеждия много с водача си, славния Язон,

стигнаха те до Фасида и нейните бързеи мътни.

Там се явиха при царя за златното Фриксово руно,

но от минийците иска той множество страшни геройства.

Огнена страст се разпали в гърдите на Еетиада.

Дълго се тя противи, но умът не можа да надвие

пойната лудост, „Напразно, Медея, се бориш! —

промълвя. —

Някакъв бог се възправя на пътя ти. Чудно! Това е

или което наричат любов, или нещо подобно.

Инак защо според мен са повелите таткови строги?

Премного строги! Защо се боя, да не би да загине

гостът, когото едва съм видяла? Отде този трепет?

Хайде гаси, ако можеш, нещастнице, тези огньове

в момина гръд! Ако можех, щях по-разсъдлива да бъда.

Нова стихия ме грабва безволна. Едно аз желая,

друго умът ме съветва. Доброто и виждам, и искам,

а се влека подир злото. Защо за един чуждоземец,

царска девойко, гориш и за ложе далечно бленуваш?

Можеш и в тази земя да залюбиш. Животът, смъртта му

от боговете зависят. Но нека живее! Туй мога

и без любов да желая. Какво пък е Язон извършил?

Как е бездушен, когото не трогва с годините Язон,

и с доблестта, и с рода? Дори с тях да не може, кого ли

няма с лицето да трогне? То вече сърцето ми трогна.

Бързо не му ли помогна, то бичият дъх ще го лъхне

и с враговете, които от посева негов изникнат,

той ще се бори или ще е плячка на жадния дракон.

Ако това понеса, ще призная: била съм родена

аз от тигрица и нося в сърцето желязо и камък.

Но пък защо да не гледам как гине и с гледката поглед

да опетня? Срещу него да пусна стървените бици

и земеродната паплач, и вечно безсънния дракон?

О богове, от това ме пазете! Не бива да моля,

трябва да действувам тъй! Да предам аз родителско

царство

и с помощта си един непознат чужденец да избавя,

той пък, предпазен от мен, да разпъне без мене платната?

Друга съпруга да вземе, Медея за мъст да мечтае?

Но ако, неблагодарен, не мене, а друга обикне,

по-добре нека умре! Но не му е такова лицето

и благородният дух, и прекрасната негова външност,

да се боя от лъжа и забрава на моя заслуга.

По-напред нека пред мен се врече и съюза ни нека

да потвърдят боговете. Защо се все още страхуваш?

Действувай бързо, така ще обвържеш завинаги Язон,

с факли тържествени с теб ще се свърже и множества

майки

из градове пеласгийски спасителка тебе ще славят.

Но нима да изоставя сестра, брат, баща, богове и

родна земя, надалече отнасяна от ветровете?

Татко е, вярно, жесток и родината варварска, вярно,

Брат ми е още дете, а сестра ми е с моята воля,

най-величавият бог е у мен. Не напускам велико,

следвам велико: честта да спася младежта на Ахея,

да опозная места по-добри, градове, на които

славата стига дотука, просвета и местно изкуство,

и Езопида, когото не бих заменила за всички

земни богатства, с когото ще бъда честита съпруга,

на боговете любимка, звездите с глава ще докосна.

Що от това, че в морето връхлитат планински грамади,

както мълвата мълви, и Харибда, врагът на плувците,

сърба и бълва вълните, насреща в сикулската бездна

лае грабливата Сцила, препасана с бесните псета?

С моя любим, прислонила глава на гърдите на Язон,

плуввам по морската шир. Тъй прегърнала, страх не

изпитвам,

все пак изпитам ли страх, за съпруга ми само ще бъде.

Брак ли вината наричаш и с прелестно име ли искаш

да я прикриеш, Медея? Но виж към какво светотатство

ти се стремиш — избегни си простъпката, докато може.“

Рече така и видя пред очи и дълга, и свена, и

покорността си. Надвит, Купидон се отдръпваше вече.

Към многодетен олтар на Хеката — на Перс дъщерята,

тя се запъти, потулен в лес сенчест и тиха дъбрава.

Беше сърцето й храбро, от погледа огънят стихнал,

но щом видя Езонид, и стаеният пламък пак лумна.

Поруменяха страните, лицето й цяло изгаря.

Както и малката искра, покрита от тлееща пепел,

щом си получи подхрана от вятъра, пак се въззема

и разгоряла се, расне, възвръща предишната сила,

тъй и страстта на Медея: изглеждаше слаба, замряла,

но пред вида на младежа прекрасен отново възпламна.

Тъкмо през онзи ден беше по-хубав, отколкото друг път

Езонов Язон и трудно не бе да простиш любовта й.

Гледа го тя — прикован е в лицето му нейният поглед.

Сякаш за пръв път го вижда, очи не откъсва от него,

обезумяла, не сеща, че гледа лицето на смъртен.

И щом отвори уста и с десница ръката й хвана

той, пришълецът, и помощ от нея свенливо поиска,

и обеща да й стане съпруг, тя през сълзи изрече:

„Виждам какво ще направя. Разбирам кое е доброто,

но любовта ме прелъства. Ще бъдеш спасен от дара ми,

вече спасен, изпълни си обета!“ Кълне се той в култа

на трителесната мощ — на богинята в тази дъбрава,

и във всезрящия татко на бъдния свой тъст, кълне се

в своя стремеж да надвие такава голяма опасност.

Тя, доверила се, тозчас му дава вълшебното биле,

учи го как да си служи и весел дома той се връща.

В ранни зори, щом Аврора подкара звездите лъчисти,

отвред стълпи се народът в полето свещено на Маворс

и върху ръта насяда. В средата самият цар сяда

в пурпурна дреха, отличен със слоновокостния жезъл.

Ей медноногите бици из ноздри стоманени дъхат

огън и пламък. От допир със знойните издишани струи

пламва тревата и както главните в огнището пукат

или пък както, изваден от землена пещ, варовикът

жежък възвира, когато му плиснат водата отгоре,

тъй им пращят и гърдите, в които бушуват стихии,

и загорели гърлата. Но тръгва насреща им Язон

смело. Додето той крачи, вбесени възвиват към него

своите страшни глави и рога с остриета железни,

удрят о прашната почва крака с раздвоени копита,

околността огласяват с рева си и с пушеци пълнят.

Ужас скова вси минийци. Но той не усети, пристъпил,

жежкия облъх — тъй силна излезе обайната билка.

Смело с десница погалва подгръдните техни висулки,

бързо надява ярема и кара да влачат на плуга

тежкото бреме, да порят с желязото пустата почва.

Колхите чудом се чудят, минийците гласно ликуват,

и виком го окуражават. Тогава от меден шлем вади

змийските зъби и сее ги той в разораната нива.

Метнал в пръстта семената, попили могъща отрова,

и от посетите зъби кълни поколение ново.

Както детето приема полека във майчино лоно

образ човешки и вътре се скрепя една част о друга,

но докато не съзрее, на белия свят не излиза,

Също тъй, щом се развие в непразната земна утроба

хорският образ, изскача той от плодородната нива

и — удивително! — дрънка оръжие, вече готово.

Щом забелязаха те, че мъжете се готвят да хвърлят

острите копия право насреща младежа хемонски,

сведоха лик и загубиха дух пеласгийците в уплах.

Даже потръпна и тази, която от смърт го предпази.

Щом тя видя, че младежа едничък тълпата напада,

и побледня, и в мига се отпусна безкръвна, без чувство.

И за да имат тревите достатъчна сила, зашепва

припев магесен и вика на помощ потайни похвати.

Към враговете си Язон запраща скала великанска,

блъсва от себе си Марс и към войните той го насочва.

Земнородените братя погиват от рани взаимни

в междуособна война. Тържествуват ахейците буйно,

и победителя грабват и жадно до гръд го притискат.

Варварко, би пожелала и ти да прегърнеш героя,

но се боя, да не би да загубиш доброто си име,

само свенът ти попречи. Прегърнала би го охотно…

Радост изпитваш в безмълвно вълнение ти, благодарна

на боговете, внушили ти тези словесни магии.

Идеше ред да приспи той с тревите безсънния дракон,

които с грозящия гребен и с трите езика и с остри

кукести зъби бе страж на дървото със златното руно.

Още едва той го ръсна със сока от билка летейска,

и триж изрече словата, унасящи в сладостна дрямка

и приковаващи бурни морета и буйни потоци,

и непознатият сън му споходи очите. Спечелва

златното руно героят на Езон и горд от трофея,

взема със себе самата виновница — втората плячка,

и победил се завръща с невестата в пристана Йолкос.