Овидий
Метаморфози (25)

Европа

След като Атлантиад отмести за нечистата мисъл

и за речта, изостави земята с Паладино име

и за размахал криле, полетя през ефира небесен.

Вика го скоро бащата встрани, неиздал любовта си:

„Верен вестителю — казва — на моята воля, ти,

сине,

без да се бавиш, слезни с обичайния шеметен полет

ей на онази земя, що към майка ти гледа отляво

и от туземните хора сидонска се тя назовава.

В нея иди и подкарай стадата на царя, които

ей там далеч в планината пасат, към брега на

морето!“

Рече, и вече подбрани юници поемат отгоре

към обявения бряг: в съпровод от тирийски девойки

често играеше там на великия цар дъщерята.

Но не живеят ведно, помежду си не се съчетават

обич с величество. Той изоставя достойния скиптър —

той, господар и баща на небесните, които в десница

мълнии тройни държи и разтърсва, щом кимне,

земята.

После, превърнат на бик, се умесва в чардата от крави,

крачи сред тях и мучи хубавецът из тучна ливада.

Вял е подобно на сняг, непотъпкван от твърдо ходило

и неусещал дъха на Южняка — дъждовния вятър,

слинеста шия подул и до плешки отпуснал подгръдник.

Вярно, не му са големи рогата, но би ги помислил

ръчна творба, по-кристална дори от безценния

камък.

Нито със страшна глава, ни с очи разярени пристъпя.

Кротост излъчва лицето. Учудва се Агенорида,

че е такъв хубавец и че с никакъв пристъп не плаши.

Ако и благ, най-напред тя не смее с ръка да го галне,

смелост добила, поднася цветя до устата му бяла.

Богът любовно целува дланта и мига на блаженство

нетърпеливо очаква — едва-едва сдържа страстта си,

ту и устройва шеги, по тревата зелена подскача,

ту белоснежния гръб върху жълтия пясък изтяга.

Чезне полека страхът — на девойката дава гърба си,

да го потупа с ръка, и рогата си — да ги окичи

с пъстри венци. Осмели се дори дъщерята на царя

да му възседне гърба, без да знае кого тя възсяда.

Но от земята без шум и от сухия бряг постепенно

той най-напред във водата потапя краката привидни

все по-дълбоко нагазва и пряко морето понася

своя трофей. Тя трепери, назад към брега тя

поглежда,

дясна ръка на единия рог, а пък лява опряла

върху гърба му. Трепти от зефира развятата дреха.